– Заповядайте, седнете – покани ги тя и посочи диван с калъф на дребни цветчета.
В апартамента цареше тишина. Тройните стъкла на прозорците успешно изолираха външния шум и в стаята се чуваше само тиктакането на стенния часовник – жълт и щедро орнаментиран. Патрик си спомни, че навремето баба му имаше същия.
– И двамата ли ще пиете кафе? Мога да сваря и чай.
Домакинята трескаво се мъчеше да им угоди. Патрик усети как сърцето му се сви. Навярно малцина прекрачваха прага на този дом…
– Ще пием кафе – усмихна се той.
Докато госпожа Улсон внимателно наливаше от тъмната течност в чашите им, на Патрик му мина през ума, че тя изглежда мъничка и крехка точно като сервиза. На ръст едва ли надвишаваше един и шейсет и изглеждаше да е между петдесет- и шейсетгодишна. Затрудняваше се да прецени точно възрастта ѝ, защото цялото ѝ същество носеше отпечатъка на застиналост и скръб. Сякаш времето за нея отдавна бе спряло.
– Скоро ще станат три години и половина от смъртта на Расмус – поясни тя, все едно прочела мислите му.
Погледът ѝ потърси снимките, наредени върху голям скрин до по-късата стена на дневната. Патрик позна мъжа от снимките в папката на Градениус. И все пак Расмус изглеждаше много различен на фотографиите в дома на майка си.
– Може ли да си взема сладка? – попита Мартин.
– Ама, разбира се, вземете си – кимна услужливо Ева и отмести очи от снимките.
Мартин протегна ръка към подноса, взе си няколко сладки и ги сложи върху чинията пред себе си. После погледна въпросително колегата си. Патрик си пое дълбоко въздух и се приготви за нелекия разговор.
– Както ви съобщих и по телефона, в момента проучваме внимателно причините за смъртта на Расмус.
– Разбирам – кимна Ева и в угасналите ѝ очи проблесна пламък. – Но друго не ми е ясно: защо полицията – от Танумсхеде, нали? – разглежда случая, а не управлението в Бурос?
– По принцип случаят е от компетентността на тукашната полиция, но разследването е прекратено. Ние обаче открихме връзка между смъртта на Расмус и случай от нашия район.
– Друг случай? – изненада се Ева и остави чашата с кафе, без да отпие.
– Нямам право да се впускам в подробности – обясни Патрик. – Но ще ни помогнете много, ако ни разкажете какво точно се случи с Расмус.
– Добре… – колебливо кимна тя.
Патрик усети, че макар да се радва, задето полицаите подновяват разследването, Ева Улсон изпитва ужас пред необходимостта да се върне към мъчителните си спомни. Затова реши да не я пришпорва, а да я остави сама да прецени кога да започне. След няколко минути жената подхвана с леко потреперващ глас:
– Случи се на втори октомври преди три години. Тогава Расмус… живееше при мен. Не можеше сам да се грижи за домакинството си. Всеки ден ходеше на работа. Излизаше от къщи в осем. На работното си място се чувстваше отлично. Беше там от осем години. Колегите му се държаха чудесно с него. – Спомените извикаха усмивка на лицето ѝ. – Прибираше се в три следобед. Не закъсняваше с повече от десет минути. Никога. Затова… – сълзите я задавиха, но тя се взе в ръце, – …затова, когато мина четири и още го нямаше, разбрах, че му се е случило нещо. Веднага се обадих в полицията, но те не ми обърнаха внимание. Казаха ми, че е голям човек и скоро ще се прибере. Нямали достатъчно основания да го обявят за изчезнал. Точно така се изразиха: нямаме достатъчно основания. Какво по-сериозно основание от майчината интуиция? – усмихна се горчиво тя.
– В каква… – Мартин се колебаеше как да се изрази, – …в каква степен Расмус можеше самостоятелно да контролира ежедневието си?
– Интересува ви колко изостанал беше в развитието си, нали? – попита директно Ева и Мартин кимна, макар и неохотно. – В началото си беше съвсем нормално момче. В училище получаваше отлични оценки по повечето предмети, помагаше ми много в домакинството. От самото му раждане сме само двамата – уточни тя и устните ѝ се разтеглиха в усмивка, която преливаше от любов и печал. Патрик не издържаше да гледа страданието на тази жена. – На осемнайсет години претърпя автомобилна катастрофа и оттогава… много се промени. Получи тежка мозъчна травма и така и не се възстанови напълно. Не можеше да се грижи за себе си, да загърби случилото се, да заживее самостоятелно като повечето си връстници. Остана да живее при мен и двамата си изградихме наша хармония. И аз, и Расмус се чувствахме сравнително добре в това съжителство. Синът ми имаше своите тежки моменти, но заедно успявахме да ги преодолеем.