– И тези кризи на Расмус са една от основните причини полицията да прекрати разследването и да обяви смъртта му за самоубийство, нали?
– Да. Две години след злополуката Расмус направи опит да посегне на живота си. Беше осъзнал, че се е променил безвъзвратно и никога няма да се възстанови напълно. Но, за щастие, го намерих навреме и той ми обеща това да не се повтори никога повече. Убедена съм, че синът ми спази дадената дума.
Тя погледна за няколко секунди първо Патрик, после Мартин.
– А какво стана после – в деня, когато са открили тялото му? – попита Патрик и се пресегна да си вземе фъстъчена бисквитка. Коремът му започна да къркори недоволно – с Мартин бяха пропуснали обяда, но Патрик реши да залъже глада си с нещо сладко.
– Позвъниха на вратата малко след осем. Още щом ги видях, разбрах за какво са дошли. – Ева избърса дискретно сълзата, потекла по бузата ѝ. – Съобщиха ми, че са намерили Расмус. Бил скочил от мост. Беше просто… абсурдно. Синът ми никога не би го направил. Полицаите ми казаха, че миришел силно на алкохол. Не може да е вярно, казах им. Расмус не близваше алкохол. След злополуката лекарите му забраниха. Опитах се да ги убедя, че грешат, но изобщо не ми обърнаха внимание. – Тя сведе глава и избърса още една сълза. – След известно време прекратиха разследването със заключението, се Расмус се е самоубил. От време на време се обаждам на инспектор Градениус, за да му напомням за случая. Имах чувството, че той донякъде ми вярва. А ето че сега се появихте и вие…
– Да – замислено кимна Патрик. – Ето че се появихме и ние…
Неведнъж се бе сблъсквал с отказа на хората да приемат, че техен близък е посегнал на живота си. Те често търсят друго обяснение за смъртта му. Струва им се невъзможно обичаният от тях човек доброволно да е избрал да ги изостави и да им причини такава мъка. И все пак вътрешно тези хора осъзнават реалността. В този случай обаче Патрик беше склонен да се довери на преценката на Ева. Разказът ѝ събуждаше същите въпроси като смъртта на Марит и убеждението на Патрик, че между двата случая има връзка, се затвърждаваше все повече.
– Запазили ли сте стаята му в същия вид? – попита импулсивно той.
– Разбира се – отвърна Ева и стана, признателна, задето прекъснаха тежкия разговор. – Вътре всичко е непокътнато. Може да ви се стори… сантиментално, но само това ми остана от Расмус. Често влизам в стаята му, присядам на леглото и му говоря. Разказвам му как е минал денят ми, какво е времето, какво се случва по света… Като някоя изкуфяла бабичка, нали? – засмя се тя и лицето ѝ се разведри за миг.
„Като млада трябва да е била много симпатична – помисли си Патрик. – Не красива, а по-скоро чаровна.“ Минавайки през коридора, видя снимка, която потвърди предположението му: младата Ева с бебе на ръце. Лицето ѝ сияеше от щастие, въпреки че навярно ѝ е било много трудно да гледа детето си сама. Особено през онези години.
– Заповядайте – Ева отвори вратата в дъното на коридора.
Стаята на Расмус изглеждаше чиста и подредена като целия апартамент, но се виждаше, че той е оставил отпечатъка си върху обзавеждането.
– Обичаше животни – обясни гордо Ева и седна на леглото.
– Личи си – засмя се Патрик.
Навсякъде по стените бяха залепени плакати на животни. Върху възглавниците и кувертюрата на леглото му се мъдреха щамповани животни, а големият килим на пода изобразяваше тигър.
– Расмус мечтаеше да работи в зоопарк. Всички деца на неговата възраст искаха да станат пожарникари или астронавти, а Расмус – да се грижи за животни. Мислех, че това желание ще отмине с възрастта, но той беше неотклонно решен да го осъществи. После… – гласът ѝ се изгуби, тя се прокашля и поглади кувертюрата с длан. – След злополуката Расмус продължи да проявява интерес към животните. Предложението да работи в зоомагазина дойде като… дар от Бога. Синът ми обожаваше работата си и беше много старателен. Хранеше животните и се грижеше клетките и аквариумите да са чисти. Справяше се безупречно.
– Може ли да поразгледаме стаята? – попита внимателно Патрик.