– Разбира се – Ева стана и се приготви да излезе. – Гледайте колкото искате, питайте ме каквото ви хрумне, стига да разберете истината, та двамата с Расмус да намерим покой.
Тя излезе. Патрик и Мартин се спогледаха мълчаливо. В случая думите бяха излишни. И двамата усещаха каква огромна отговорност лежи върху плещите им. Не искаха да разочароват Ева Улсон, но и не можеха да ѝ обещаят, че усилията им ще дадат резултат. При всички случаи нямаше да щадят сили.
– Аз ще прегледам бюрото, а ти поеми гардеробите – нареди Патрик и издърпа най-горното чекмедже.
– Започвам – кимна Мартин. – Нещо конкретно ли търсим?
– Често казано, нямам представа. Трябва ни не-що – все едно какво, – което да доказва евентуална връзка между Расмус и Марит.
– Добре – въздъхна Мартин.
От опит знаеше колко трудно е да откриеш определен предмет, а настоящата задача да търси, без да знае какво, граничеше с абсурда.
В продължение на час внимателно прегледаха всичко в стаята. Нищо не събуди интереса им. Абсолютно нищо. Унили, двамата застанаха на прага на кухнята, където Ева миеше съдове.
– Благодарим ви, задето ни позволихте да огледаме стаята на Расмус.
– За нищо – кимна тя и ги погледна с надежда. – Открихте ли нещо?
По красноречивото им мълчание веднага се досети за отговора и лицето ѝ помръкна.
– Целта ни е открием връзка между Расмус и жертвата в Танумсхеде: Марит Каспершен. Името говори ли ви нещо? Възможно ли е Расмус да се е познавал с нея?
Ева се замисли, но после бавно поклати глава.
– Не ми се вярва. Не съм чувала това име.
– Засега единственото общо нещо, което сме открили помежду им, е въздържането от спиртни напитки. Също като Расмус Марит не е близвала алкохол, но в кръвта ѝ е открито огромно количество. Синът ви членувал ли е в сдружение на въздържателите или нещо подобно? – попита Мартин.
– Не – поклати глава Ева и след известно колебание повтори: – не.
– Добре. Благодарим ви. Сигурно пак ще се свържем с вас, защото ще възникват нови въпроси.
– Обаждайте се, когато пожелаете – ако ще да е посред нощ. Веднага ще се отзова – увери ги тя.
На Патрик му се прииска да прегърне силно тази дребна женица със скръбни, топли кафяви очи. Неочаквано тя ги спря на прага:
– Почакайте. Има нещо, което може би ще ви свърши работа.
Обърна се и влезе в спалнята си. След миг се върна.
– Това е раницата на Расмус. Навън не я сваляше от гърба си. Носел я е и когато… – гласът ѝ изневери. – От полицията ми я върнаха опакована в найлонов плик. Още не съм събрала смелост да я отворя. – Ева подаде прозрачния плик на Патрик. – Вземете я и я отворете. Може да ви послужи.
Патрик изчака вратата да се затвори и огледа плика с раницата. Беше я видял на снимките от местопроизшествието. Ала на тях не се виждаха тъмните петна по плата. Петна от кръв, вероятно от кръвта на Расмус.
Докато разговаряше по телефона, Тина разлистваше нетърпеливо тетрадката.
– Тук е, да. Колко ще платите? Само толкова? – Тя смръщи разочаровано вежди. – Материалът е суперяк. Ще предизвикате голям фурор. Тогава ще го продам на друго издание. Добре, десет хиляди ме уреждат. Утре мога да ви го предоставя. Но дотогава искам да сте превели парите на сметката ми, иначе няма да стане.
Тина хлопна доволно капачето на мобилния си телефон. Отдалечи се от читалището, седна на един камък и се зачете. Така и не успя да опознае Барби. Всъщност не бе имала и желание. Тина потръпна леко при мисълта, че влиза в главата ѝ чак след смъртта ѝ. Отгърна следващата страница в дневника, жадно поглъщайки всяка дума. Вече си представяше как откъс от написаното се появява в жълтия вестник, с който се уговори, а най-важните изречения са подчертани. Докато четеше дневника, най-много я изуми, че Барби не е била толкова тъпа, за колкото я мислеше. Добре формулираните ѝ впечатления и мисли впрочем говореха за проницателен ум. Тина изведнъж се намръщи, защото стигна до частта, която я подтикна да продаде дневника на медиите – след като откъсне въпросната страница, разбира се:
Днес слушах Тина да репетира парчето си. Довечера ще го изпълни в читалището. Бедничката! Изобщо не си дава сметка колко ужасно звучи. Питам се как е възможно да пееш толкова фалшиво, но вътрешно да си убеден, че се справяш отлично. Но нали всъщност на това се основава цялата концепция на „Музикалния идол“. Тина едва ли е изключение. Доколкото разбирам, майка ѝ ѝ е втълпила, че може да стане певица. Тази жена явно е музикален инвалид. Не намирам друго обяснение. Ала сърце не ми дава да го кажа на Тина. Затова се преструвам, че очаквам изпълнението ѝ с нетърпение, макар да си давам сметка каква мечешка услуга ѝ правя. Говоря с нея за музикалната кариера, за бъдещите ѝ успехи, концерти, турнета. Но същевременно се чувствам ужасно, защото я лъжа право в очите. Колко ми е жал за нея!