Тина гневно отскубна листа и го накъса на малки парченца. Проклета глупачка! Изпари се и малкото тъга, която Тина бе изпитвала след смъртта на Барби. Тази патка си получи заслуженото! Сама не знае какви ги говори. Тина смачка хартиените късчета с тока на обувката си. После разтвори дневника на мястото, което я бе озадачило. В самото начало – няколко дни след пристигането им в Танум – Барби бе написала следното:
Струва ми се познат. Не знам откъде. Мозъкът ми завира от усилие да изровя някакъв спомен от паметта си. Сама не знам кое у него ми напомня за нещо познато: движенията му, дикцията му? Някъде съм срещала човек като него, но къде? Усещам как тревогата ми нараства. Сякаш нещо в стомаха ми се гърчи и не мога да го спра, преди да постигна яснота.
Напоследък много мисля за татко. Не знам защо. Мислех, че отдавна съм изтласкала тези спомени, защото ми причиняват болка. Страдам, когато си спомням усмивката му, когато чувам плътния му глас и усещам как пръстите му докосват челото ми и внимателно приглаждат назад косите ми, за да ме целуне за лека нощ. Всяка вечер. Целувка по челото и по върха на носа. Сега си спомням всичко това – за пръв път от толкова много години. Поглеждам се отстрани. Осъзнавам какво съм направила със себе си; в какво позволих да ме превърнат. Представям си как би ме погледнал татко днес. Виждам объркването и разочарованието в очите му. Неговата Лилемур е толкова далече, скрита дълбоко под тревога, перхидрол, страх и силикон. Облякох се в маскараден костюм, за да се скрия и татковите очи да не могат да ме намерят и видят. Не можех да понеса спомена как ме гледаше; как дълги години двамата живяхме щастливо и спокойно. Единственият начин да преодолея студа, който ме вцепени, беше да забравя топлината. Но сега пак я усещам. Спомням си и чувствителността ми се възвръща. Някой ме зове. Татко се опитва да ми каже нещо. Да можех да разбера какво! Свързано е с него. В това съм абсолютно сигурна.
Тина прочете откъса няколко пъти. Какви ги говореше Барби? Нима бе познала някого тук, в Танум? Дневникът успя да разпали любопитството ѝ. Тя преметна дългата си тъмна коса над едното си рамо, запали цигара и дръпна с наслада няколко пъти от нея, докато продължаваше да разлиства дневника. Останалата част не представляваше интерес: Барби описваше впечатлението си от участниците в предаването, споделяше мисли за бъдещето и признаваше, че обстановката в читалището започна да ѝ дотяга – както впрочем и на всички участници. За миг на Тина ѝ хрумна, че навярно информацията в дневника би била полезна за полицията, но после погледът ѝ падна върху късчетата хартия и тя отхвърли тази възможност. Ще си достави удоволствието да види как откровенията на Барби ще цъфнат върху страниците на вестника. Точно това заслужават фалшиви лицемерки като нея!
Тина забеляза, че към нея се приближава Уфе – сигурно да я муфти за цигари. Тя бързо прибра дневника под якето си и се престори, че скучае. Откритието си беше нейно и тя нямаше никакво намерение да го споделя с когото и да било.
3
Копнежът по света навън се засилваше неимоверно. Понякога тя ги пускаше да поиграят на тревата, но само за малко. И винаги с изплашен израз в очите, който го караше непрекъснато да се озърта от страх. Беше ги предупредила, че навън дебнат чудовища и единствена тя може да ги предпази от тях.
Ала въпреки страха си той се чувстваше прек-расно навън. Усещаше как слънцето нагрява кожата му, а тревата гъделичка петите му. Със сестра му полудяваха от въодушевление и понякога дори тя не успяваше да сдържи смеха си, докато ги гледаше как подскачат наоколо. Веднъж тя дори игра на гоненица с тях и заедно се търкаляха по ливадата. В този миг той изпита истинско, неподправено щастие. Ала шумът на приближаващ се автомобил я стресна, тя скочи и с ужасèн поглед им кресна да се прибират. Бързо, бързо, тичайте вкъщи! Подгонени от безимената паника, двамата със сестра му хукнаха в къщата и се скриха в стаята си. Тя влетя след тях и заключи всички врати. После тримата дълго трепериха скупчени върху пода, плътно един до друг. Тя непрекъснато ги уверяваше, че няма да позволи на никого да ги отвлече или нарани.
Той ѝ вярваше. Беше ѝ благодарен, задето ги закриля и бди зорко над безопасността им, ала мислите му бягаха навън, към слънцето, към тревата под нозете му. Към свободата.