Докато вървяха към жилището на Шещин, Йоста наблюдаваше скришом Хана. Даваше си сметка, че за краткото им познанство тя успя да го очарова. Йоста не гледаше на младата си колежка с перверзните помисли на застаряващ мъж, а с бащинска нежност. Същевременно Хана много му напомняше на покойната му съпруга – синеока, руса, дребна, но силна. За Йоста беше очевидно, че разговорите с близки не са сред любимите служебни задължения на Хана. С крайчеца на окото си гледаше как челюстите ѝ периодично се стягат. Идеше му да сложи утешително ръка върху рамото ѝ, но нещо му подсказа, че Хана ще се подразни от жеста му. Йоста не искаше да я ядосва.
Погрижиха се да предупредят Шещин за посещението си и когато им отвори, тя бе успяла да си вземе душ. По лицето ѝ без следа от грим бе изписано примирение, което се появява у опечалените след преминаването на първоначалния шок от смъртта на техния близък. Тогава вече нищо не притъпява болката и скръбта им, защото започват да осъзнават непоп-равимостта на случилото се в цялата му жестокост.
– Влезте – покани ги тя.
По зеленикавия оттенък на кожата ѝ Йоста прецени, че през последните седмици Шещин изобщо не е излизала навън.
Седнаха до кухненската маса. Хана продължаваше да излъчва напрежение. Въпреки изрядната чистота въздухът в апартамента се усещаше застоял и това потвърди предположението на Йоста. Той се питаше дали някой близък носи храна на Шещин, щом тя не излиза. Сякаш в отговор на негласно зададения му въпрос Марит отвори хладилника да извади мляко за кафето и той успя да хвърли бегъл поглед към рафтовете – оказаха се препълнени. Шещин сервира на посетителите си и пресни кифлички. Очевидно някой ѝ помагаше с покупките.
– Нещо ново? – попита вяло тя.
Личеше си, че задава въпроса по задължение. Липсата на интерес към разследването също се дължеше на внезапното осъзнаване колко жестока е действителността. Марит си бе отишла завинаги и в момента тази мисъл надделяваше над потребността да получи обяснение за кончината ѝ. Ала четирийсетте години служба зад гърба му бяха убедили Йоста колко различно реагират хората в такива тежки житейски ситуации. За някои добиването на яснота как и защо е починал близкият им човек ставаше по-важно от всичко, но в повечето случаи това се оказваше просто механизъм, чрез който да отложат необходимостта от осъзнаване и приемане на фактите. Случваше се близките на покойника години наред да отказват да приемат случилото се – чак до собствената им смърт. Шещин не беше от този тип хора. Тя се сблъска очи в очи с кончината на Марит и този сблъсък изсмука цялата ѝ сила и енергия. С бавни движения тя наля кафе от каната.
– Извинете ме. Не съобразих, че може да искате чай – смути се тя.
Йоста и Хана поклатиха отрицателно глава.
– Появиха се нови обстоятелства около разследването – отговори Йоста след няколко минути и пак млъкна, защото се колебаеше каква част от информацията да сподели с нея.
– Открихме връзка с друго убийство в Бурос – обясни Хана.
– В Бурос ли? – повтори Шещин и за пръв път, откакто влязоха, в очите ѝ се появи интерес. – Не… не разбирам. Как така в Бурос?
– И ние все още сме скептично настроени към тази версия – призна Йоста и си взе кифличка. – Точно затова сме тук: да ви питаме дали вие се сещате за нещо, което би могло да осветли връзката между Марит и жертвата в Бурос.
– Какво… кой… – Шещин местеше трескаво пог-лед и нервно приглади косата зад дясното си ухо.
– Жертвата е трийсет и една годишен мъж на име Расмус Улсон. Починал е преди три години и половина.
– Открили ли са убиеца?
Йоста и Хана се спогледаха.
– Не. Местната полиция е работила само по версия за самоубийство. Не са открили данни за насилствена смърт, пък и мъжът е имал немалко причини за подобно фатално решение… – той разпери красноречиво ръце.
– Марит никога не е живяла в Бурос – или поне доколкото ми е известно. Ще трябва да попитате и Ула.
– Разбира се – увери я Хана. – Но не ви ли хрумва откъде може двамата да са се познавали? Непосредствено… – тя се подвоуми, – …непосредствено преди смъртта си и Расмус, и Марит са погълнали огромно количество алкохол, въпреки че в ежедневието си не са консумирали спиртни напитки. Знаете ли дали Марит е членувала в сдружение на въздържателите или в някаква религиозна общност например?
Шещин се засмя и лицето ѝ възвърна нормалния си цвят.
– Марит? В религиозна общност? В никакъв случай. Щеше да ми каже. На Коледа имаме традиция да ходим на празничната литургия, но иначе Марит не стъпва в църква. С нея споделяхме еднакви възгледи за религията: не спазваме съвестно ритуали, но все пак сме запазили по детски наивната си вяра, че има нещо отвъд този свят. В момента повече от всякога се надявам това да е истина – добави тихо тя.