Хана и Йоста мълчаха. Хана гледаше надолу и на Йоста му се стори, че в очите ѝ проблесна сълза. Разбираше как се чувства младата му колежка, макар от години да не бе плакал в присъствието на опечалени. Но двамата бяха дошли тук по работа и той деликатно се върна към темата:
– И името Расмус Улсон не ви говори нищо, така ли?
– Не, нито познавам, нито съм чувала за такъв човек – поклати глава Шещин и обгърна с длани чашата си.
– В такъв случай днес няма да стигнем далеч. Ще се срещнем и с Ула, разбира се. Ако ви хрумне нещо, свържете се с нас.
Йоста стана. Хана последва примера му с видимо облекчение.
– Добре – кимна Шещин. – Ще ви звънна.
Не стана да ги изпрати.
На вратата Йоста не се стърпя, обърна се и я по-съветва:
– Поразходете се, Шещин. Навън времето е чудесно. Излезте да подишате чист въздух.
– Звучите точно като Софи – поусмихна се тя. – Прав сте. Ще гледам следобед да се поразходя.
– Радвам се – отвърна Йоста и затвори вратата.
Без да го поглежда, Хана избърза няколко крачки напред.
Патрик внимателно сложи плика с раницата на бюрото си. За всеки случай си сложи ръкавици. Колегите му от Бурос положително бяха прегледали старателно съдържанието ѝ, преди да я върнат на госпожа Улсон, и Патрик спокойно можеше да пропусне мерките за обезопасяване на доказателствен материал, но го отвращаваше мисълта да пипа засъхналата по плата кръв с голи ръце.
– Бедната женица! – отбеляза Мартин, докато наблюдаваше действията на колегата си. – Явно е ужасно самотна.
– Да, навярно освен сина си няма други близки – въздъхна Патрик и внимателно отвори ципа.
– Не ѝ е било никак лесно да роди и отгледа дете съвсем сама. Тъкмо го е отгледала, и синът ѝ претърпял злополука, а после… – Мартин се поколеба – ...станал жертва на убийство.
– Освен това никой не ѝ е повярвал, че Расмус не е посегнал на живота си – допълни Патрик, докато ровеше в раницата.
Извади устройство, което в неговия речник фигурираше като „уокмен“. Предполагаше, че това название говори доста красноречиво за възрастта му и за слабия му интерес към развитието на съвременната електроника. Отдавна тези устройства имаха ново име, но Патрик не се сещаше как да нарече малкото музикално апаратче със слушалки. Съмняваше се, че е изправно. След падането от моста явно бе претърпяло сериозно сътресение, защото, когато Патрик го вдигна, отвътре се чу дрънчене, което не предвещаваше нищо добро.
– От колко метра е паднал? – поинтересува се Мартин, издърпа стол и седна до бюрото.
– От десет – отвърна Патрик и продължи да вади предмети от раницата със съсредоточено изражение.
– Ужас! – Лицето на Мартин се сгърчи болезнено. – Гледката едва ли е била приятна.
– Едва ли – потвърди лаконично Патрик.
Пред очите му пробяга окървавеното тяло от снимките, които бе разгледал, и той побърза да смени темата.
– Малко се притеснявам дали ще смогнем да водим паралелно две следствия.
– Разбирам. Знам какво си мислиш: допуснахме грешка, като под натиска на медиите занемарихме разследването на смъртта на Марит. Донякъде си прав, но станалото – станало. Вече нищо не можем да нап-равим, освен да разпределим по-разумно силите си.
– Така е – съгласи се Патрик, извади портфейла на Расмус и го сложи на бюрото си. – И все пак ми е трудно да се освободя от мисълта, че трябваше да постъпим другояче. Освен това нямам представа каква да е следващата ни стъпка по случая „Лилемур Першон“.
– Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, разполагаме само с две важни следи: кучешката козина и видеозаписите от предаването.
Патрик разтвори портфейла и започна да преглежда съдържанието му.
– Не грешиш. Кучешките косми са много интересна следа и трябва непременно да проверим къде ще ни отведе. Според Педершен става дума за много рядко срещана порода. Сигурно собствениците на такива кучета се обединяват в клуб или в киноложко дружество и ако потърсим съдействие, вероятно ще открием стопанина на въпросното куче. Все пак в цяла Швеция живеят само двеста екземпляра.
– Звучи логично. Искаш ли да се заема?
– Не, мислех да възложа тази задача на Мелберг, за да съм сигурен, че ще бъде свършена качествено.