– Да, разбира се – увери я Йоста и лицето му засия при спомена за победата. – Получи се страхотно празненство. Не съм присъствал на по-хубаво.
– Значи, едва ли ще преувелича, ако кажа, че си пипнал вируса, наречен „голф“ – засмя се Хана.
Йоста я погледна и се усмихна, но бързо отмести поглед, защото се налагаше да шофира внимателно по стесняващото се платно покрай Мьорхулт.
– Всъщност това е единствената радост в живота ми – призна той и усмивката му угасна.
– Разбрах, че си вдовец. Нямате ли деца?
– Нямаме – лаконично отвърна той.
Не му се говореше на тази тема. Не искаше за пореден път да си спомня за момченцето, което сега щеше да е голям мъж, ако беше оцеляло след раждането. Хана не го попита нищо друго и двамата продължиха да пътуват мълчаливо. Пред офиса на „Инвентинг“ слязоха от колата, сподиряни от любопитни погледи. На вратата ги посрещна Ула, силно изнервен.
– Дано да идвате по неотложен въпрос, защото си позволявате да смущавате работния ми процес и да ме дискредитирате пред колегите ми. За посещението ви ще се говори седмици наред.
Йоста разбра намека му отлично. С Хана спокойно можеха да изчакат няколко часа и да посетят Ула в дома му, но поведението на Ула провокираше Йоста да му прави напук. Полицаят осъзнаваше колко дребнаво и непрофесионално се държи, ала се чувстваше безсилен да прояви толерантност към такъв човек.
– Ще говорим в кабинета ми – процеди през зъби Ула.
Йоста не се изненада от обстановката вътре, защото Патрик и Мартин му разказаха за маниакалната педантичност на Ула. Хана обаче беше пропуснала тази информация и повдигна удивено вежди. Бюрото беше лъснато до стерилност. Върху блестящата му повърхност не се виждаше нито химикалка, нито дори кламер. Точно в средата му стоеше зелена подложка за писане. Нищо повече. До едната стена в кабинета стоеше библиотечен шкаф. Върху рафтовете му плътно една до друга бяха наредени папки с грижливо надписани етикети. Нито една не се подаваше по-напред от останалите. Бяха подравнени по конец.
– Заповядайте – покани ги Ула и посочи столовете за посетители, а той седна зад бюрото и подпря лакти върху него.
Йоста се запита дали по сакото на Ула няма да останат лъскави петна от огромното количество вакса, нанесено върху бюрото. Човек можеше да се огледа в ослепително блестящата му повърхност.
– За какво става дума?
– Проверяваме евентуална връзка между смъртта на бившата ви съпруга и друго убийство.
– Друго убийство ли? – За миг маската на спокойствие върху лицето на Ула се пропука, но след секунда той отново си възвърна самообладанието. – За кой случай говорите? За смъртта на онази силиконка?
– Имате предвид Лилемур Першон, нали? – поправи го Хана, а изражението ѝ недвусмислено показваше какво мисли за пренебрежителния епитет, който използва Ула за починалото момиче.
– Да, да – махна с ръка той, за да покаже, че му е безразлично какво мисли Хана за словесния му подбор.
На Йоста му се прииска най-после да постави този тип на мястото му или просто да извади ключовете си и да надраска с огромно удоволствие лъскавото му бюро. Беше готов на всичко – само и само да разклати основите на задушаващо подредения му свят.
– Не говорим за убийството на Лилемур – поясни той с вледеняващ той. – Става дума за случай в Бурос. Убитият се казва Расмус Улсон. Името звучи ли ви познато?
По лицето на Ула се изписа неподправено удивление. Но Йоста се беше научил да не съди по изражението на разпитвания. Неведнъж по време на дългата си кариера се бе сблъсквал с актьорски дарования, достойни за роля в Кралския драматичен театър.
– В Бурос? Расмус Улсон? – Думите му долетяха като ехо от разговора, който проведоха само преди час с Шещин. – Марит никога не е живяла в Бурос и доколкото знам, не познава човек с такова име – поне докато бяхме заедно. След развода не знам какви ги е вършила. Всичко е възможно, като се има предвид как смъкна нивото – процеди той с глас, преливащ от погнуса.
Йоста напипа ключовете в джоба си. Пръстите го засърбяха.
– Значи, не се сещате каква връзка би могло да има между Марит и Бурос или споменатото име? – поиска да разбере Хана.
– Неясно ли се изразих? – сопна се Ула. – Вече ви отговорих. Съветвам ви да си водите записки, за да не се налага да повтарям.
Пръстите на Йоста стиснаха конвулсивно ключовете, но Хана никак не се впечатли от язвителната забележка и продължи спокойно:
– Расмус също не е пиел алкохол. Възможно ли е това да ги е свързвало по някакъв начин? Например да са членували в едно и също сдружение на въздържателите или нещо подобно?