– Не – отсече Ула. – Не е възможно. Не разбирам защо правите толкова голям въпрос от факта, че Марит не пиеше алкохол. Просто не харесваше вкуса му. – Той стана. – Ако не разполагате с други, по-сериозни следи, предлагам да дойдете, когато нап-реднете с разследването. Предпочитам следващата ни среща да се състои в дома ми.
Понеже нямаха повече въпроси, а и изпитваха неистово желание да се махнат оттам, Йоста и Хана също станаха. Дори не му подадоха ръка – в случая само щяха да си изгубят времето с подобни любезности.
Срещата с Ула не се оказа особено плодоносна. Докато се връщаха към Танумсхеде, една смътна мисъл отказваше да даде покой на Йоста. Реакциите на Ула, нещо в казаното и в премълчаното от него глождеха съзнанието му и го призоваваха да им обърне внимание. Но Йоста се затрудняваше да конкретизира подозренията си.
Хана мълчеше. Гледаше през прозореца, потънала във вътрешния си свят. Йоста се колебаеше дали да не протегна ръка, да я потупа бащински по рамото и да ѝ каже няколко утешителни думи. Отказа се. Положението не даваше никакви основания за оптимизъм.
Докато баща ѝ беше на работа, в апартамента цареше спокойствие. Софи предпочиташе да стои сама вкъщи. Татко ѝ непрекъснато ѝ пилеше на главата, дуднеше за домашни, разпитваше къде е била и къде ще ходи, с кого е говорила по телефона и на каква тарифа. Мрън, мрън, мрън. Освен това постоянно ѝ правеше забележка, ако прояви и най-дребна небрежност. Кръгове от чаши върху масата, мръсни чинии в мивката, разхвърляни обувки, косми във ваната – всичко това подлежеше на най-строга санкция. Списъкът можеше да продължи до безкрай. Софи знаеше, че това е една от причините майка ѝ да го изостави. Беше присъствала на скандалите им и още на десет години умееше да разпознава първите признаци на предстояща разпра. Майка ѝ избра да го напусне и докато беше жива, Софи всяка седмица имаше възможност да си отдъхва от задушаващия ред. В дома на Шещин и Марит тя можеше преспокойно да опъне крака върху масичката пред дивана, да остави горчицата на рафтовете в хладилника, вместо в специалното отделение на вратата, да остави ресните на килима разрошени, вместо да ги подреди. Чувстваше се превъзходно и едноседмичният престой на свобода я зареждаше с необходимите сили да издържи строгата дисциплина в дома на баща си. Но вече нямаше къде да избяга от тираничните му изисквания. Чувстваше се като в затвор на чистотата и блясъка, където непрекъснато я разпитват ли, разпитват. Отдъхваше си само когато се случваше да се прибере по-рано от училище. Тогава се отдаваше на бунтарски прояви. Например сядаше върху белия диван с чаша какао, пускаше си музика на сиди плейъра на Ула и разместваше декоративни възглавници. После обаче винаги подреждаше, преди баща ѝ да се прибере, и той не разбираше нищо. Софи се ужасяваше при мисълта как ще реагира той, ако си дойде по-рано и завари бъркотия в стерилната си черупка. Но това ѝ се струваше малко вероятно. Дори да е смъртно болен, Ула пак ще спази стриктно работното си време. Понеже беше мениджър в голяма фирма, смяташе, че трябва да служи за пример, и не си позволяваше да закъснява, да излиза в болничен и да си тръгва по-рано. Държеше и подчинените му да спазват същите изисквания.
Марит беше по-топлият родител. Софи го осъзнаваше още по-ясно след смъртта ѝ. Ула олицетворяваше педантичността, чистотата, хладината, докато Марит съчетаваше в себе си спокойствие, нежност, малко хаос и радост. Софи често се питаше какво ли ги е накарало да се съберат; как двама души, толкова различни един от друг, са се влюбили, оженили са се и са създали дете. За Софи този въпрос представ-ляваше загадка, откакто се помнеше.
Хрумна ѝ нещо. Докато дойде време баща ѝ да се прибере от работа, оставаше около час. Софи влезе в спалнята му, където преди бе спала и майка ѝ. Знаеше къде да намери каквото ѝ трябва: в единия ъгъл на гардероба. Там стоеше голяма кутия със „сантименталните боклуци на Марит“, както се изразяваше Ула. И все пак баща ѝ още не ги бе изхвърлил. Софи се чудеше защо майка ѝ не е отнесла кутията със себе си, когато е напуснала жилището. Вероятно е искала да остави всичко минало зад гърба си и да започне наново. Поискала е да вземе единствено Софи. Било ѝ е достатъчно.
Момичето седна върху пода и отвори кутията, пълна със снимки, изрезки, кичури от косата ѝ, когато е била бебе, пластмасовата гривна от родилното, която показваше, че двете – майка и дъщеря – са една кръв. Софи забеляза и малко бурканче. Нещо вътре издрънча. Оказаха се няколко зъбчета – сигурно нейните. Софи сбърчи нос от погнуса. Макар че зъбчетата не бяха чужди, изпита отвращение.