– По дяволите! – изруга той, защото заметнатата на темето му коса падна на една страна, а Росмари отново натисна звънеца.
Мелберг хукна към банята и се опита набързо да оправи прическата си. С обиграни движения успя за нула време да закрие плешивината си. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда много елегантен. Потвърди го възхищението в очите на Росмари, когато ѝ отвори вратата. А колкото до Мелберг, дъхът му спря. Росмари беше облечена в яркочервен костюм, а на шията ѝ блестеше дебела златна огърлица. Той пое палтото ѝ и усети уханието на парфюм. Затвори сладостно очи. Как само го омайваше тази жена! Закачи палтото ѝ с треперещи ръце и се принуди да вдиша дълбоко няколко пъти, за да не се държи като влюбен тийнейджър.
Докато вечеряха, разговорът течеше плавно. Пламъците на свещите играеха в очите ѝ, докато Мелберг ѝ разказваше истории от полицейската си практика, окуражен от възхищението в погледа ѝ. След като изпиха две бутилки вино и приключиха с десерта, двамата се преместиха на дивана, за да пият кафе и коняк. Мелберг усещаше напрежението във въздуха и с всяка изминала секунда увереността му, че тази вечер нещата ще се случат, нарастваше. Погледът на Росмари означаваше само едно, но той не искаше да рискува и да избърза. Знаеше колко чувствителни са жените на тема точния момент. Но накрая не се стърпя, прикова поглед в проблясващите очи на Росмари, отпи голяма глътка от коняка и се хвърли с главата напред.
И наистина се случи… Струваше му се, че е умрял и е отишъл на небето. През нощта заспа с усмивка на уста и веднага се пренесе в красив сън с Росмари. За пръв път през живота си Мелберг се чувстваше щастлив в обятията на жена. Обърна се по гръб и започна да хърка. В тъмното до него Росмари се взираше в тавана. С щастлива усмивка на устните.
– Какво е това, дявол да го вземе?! – В десет Мелберг влетя в управлението като хала. Всички знаеха, че началникът е много кисел сутрин, но днес изгледаше по-уморен от обикновено. – Прочетохте ли материала? – Той размаха вестник, профуча покрай Аника и блъсна вратата на Патрик, без да почука.
Аника протегна любопитно шия, но чу само откъслечни ругатни от кабинета на Патрик.
– За какво става дума? – спокойно попита Патрик, когато Мелберг най-после престана да сипе „благословии“.
Началникът изглеждаше в прединфарктно състояние. Патрик направи знак на шефа си да седне. В моменти на раздразнение наистина му идеше да го убие, но представата как Мелберг се строполява мъртъв в кабинета все пак му се струваше ужасна.
– Видя ли вестника? Проклети… – от гняв речта на Мелберг секна и той шляпна вестника върху бюрото на Патрик.
Макар да не беше осведомен за какво става дума, Патрик усети как го завладява лошо предчувствие. Обърна вестника, за да види какво има на първата страница. Прочете заглавието, напечатано с големи черни букви, и кръвта му кипна.
– Какво е това, по дяволите?! – възкликна той, а Мелберг само кимна и се отпусна тежко на стол срещу бюрото на Патрик. – Откъде, за бога, са се сдобили с тази информация? – Патрик размаха красноречиво вестника.
– Нямам представа. Но когато открия кой идиот го е направил…
– Какво друго пише? Я да видим… На петнайсета страница… – Патрик разлистваше с треперещи пръсти. Докато четеше, физиономията му ставаше все по-гневна. – Тези… проклети…
– Бива си я четвъртата власт – отбеляза Мелберг и поклати глава.
– Трябва да покажем материала на Мартин – Патрик стана, отиде до вратата, извика колегата си и се върна на мястото си.
Мартин се появи след няколко секунди.
– Какво има? – попита той.
Патрик мълчаливо вдигна вестника със статията към него.
– „Днес: ексклузивен откъс от дневника на убитата. Дали е познавала убиеца си?“ – прочете на глас Мартин и онемя от почуда. Изгледа слисан Патрик и Мелберг.
– В средата на вестника са публикували споменатия откъс – мрачно потвърди Патрик. – Ето, чети.
Подаде му вестника. С Мелберг изчакаха мълчаливо Мартин да прочете целия материал.
– Това възможно ли е? Дали наистина Лилемур си е водила дневник? Или вестникът е изфабрикувал цялата тази история? – попита Мартин.
– Смятам веднага да разберем – Патрик стана. – Ще дойдеш ли с нас, Бертил? – попита по задължение той.
Мелберг се замисли за секунда, но после поклати глава:
– Не, имам още работа в кабинета. Вървете без мен.
Мелберг действително изглеждаше изморен, но под важни служебни задачи вероятно разбираше следобедна дрямка или поне така предполагаше Патрик, който впрочем посрещна отказа на началника с облекчение.