Всички се размърдаха неспокойно. Тишината в голямото помещение отекваше между стените. Накрая Мехмет се прокашля:
– Тина взе дневника. Видях я. Барби го криеше под матрака.
– Трай си бе, идиот такъв! Проклет гурбетчия! – процеди Тина и изпепели Мехмет със злобен поглед. – Не се ли сещаш, че не могат да спрат предаването?! Защо просто не си мълчиш? Толкова ли си тъп?
– Предлагам ти да млъкнеш! – извика Патрик и тръгна към Тина.
Тя веднага се подчини и като никога се стресна.
– На кого даде дневника?
– В Швеция не можете да задължите никого да издава източниците си на информация – смотолеви Тина в последен опит да запази самоувереността си.
– В този случай ти си източникът – обясни с въздишка Йона и изобщо не обърна внимание на злобния поглед, който ѝ хвърли Тина.
Патрик повтори въпроса, натъртвайки върху всяка сричка, сякаш говореше на дете:
– На кого остави дневника?
Тина неохотно издаде името на журналиста. Без да я удостои дори с дума, Патрик се обърна и тръгна към вратата. Боеше се, че започне ли да говори, няма да може да спре.
– А сега… какво… ще стане? Нали не възнамерявате сериозно да… Ще… можем да продължим, нали? Шефовете ми… те… – промърмори жално Фредрик Рен, докато двамата полицаи профучаваха покрай него.
На вратата Патрик се обърна:
– Свободни сте да се излагате по телевизията, колкото желаете. Но ако по някакъв начин се опитате да компрометирате нашето разследване... – той остави на въображението им да разтълкува недовършената заплаха.
С тези думи той остави участниците. Те мълчаха и се чувстваха потиснати. Тина изглеждаше като попарена от случилото се, но прониза Мехмет с предупредителен поглед, за да му покаже, че още не е приключила с него.
– Връщайте се на работа. Трябва да наваксваме със записите – размаха бурно ръце Фредрик Рен.
Участниците неохотно се затътриха към търговската улица. Шоуто трябва да продължи.
– Случило ли се е нещо? – попита Симон и погледна угрижено Мехмет, който си слагаше работната престилка.
– Не, не. Малко неприятности.
– Наистина ли смятате, че е редно да продължавате да снимате предаването след смъртта на онова момиче? На мен ми се струва малко…
– Малко какво? Безчувствено? Неморално? – Мехмет изведнъж повиши глас. – Защото ние сме безмозъчни идиоти, които само се наливат с алкохол, чукат се пред камерите и доброволно стават за смях. Така мислиш, нали? А случайно да ти е хрумвало, че за някои от нас животът в предаването е много по-приемлив вариант от обичайното ни ежедневие? Предаването ни дава възможност да избягаме от нещо, което рано или късно ще ни застигне!
Гласът му се изгуби и Симон внимателно го настани на един стол.
– Какво ти дава това предаване лично на теб? – попита той и седна срещу Мехмет.
– На мен ли? – Гласът на Мехмет преливаше от горчивина. – Дава ми възможност да се разбунтувам; да прегазя всичко, което има някаква стойност; да го раздробя на толкова малки парченца, че повече да не ме карат да ги залепвам в едно цяло.
Той зарови лице в шепите си и се разрида. Симон го погали по гърба с внимателни ритмични движения.
– Не искаш да живееш, както ти диктуват другите, така ли?
– И да, и не. – Мехмет вдигна глава и погледна Симон. – Не мисли, че роднините ми ме заплашват, че ще ме изпратят в роднината ми или нещо подобно. Вие, шведите, все си въобразявате всякакви глупости за чужденците. По-скоро става дума за очаквания и жертви. Майка ми и баща ми са пожертвали много за нас, за мен, за да можем ние, техните деца, да живеем по-добре от тях. Зарязали са всичко: дома си, роднините си, уважението, с което се ползвали сред сънародниците си, работата си, всичко. Само и само да ни осигурят по-добър живот. Самите те са нещастни тук. В очите им виждам как копнеят за Турция. Понеже съм роден тук, за мен Турция е място, където почиваме през лятото, но не и част от сърцето ми. Ала и тук, в Швеция, не се чувствам у дома си, защото съм длъжен да оправдая надеждите им и да сбъдна мечтите им. Уви, ученето не ми се удава. Сестрите ми са много паметливи, но не и аз – синът, който ще продължи рода и името на баща си. Аз искам да науча занаят. Нямам големи амбиции. Доволен съм, когато през деня съм създал нещо с ръцете си. Не съм ученолюбив. Но родителите ми не искат да го разберат. Затова трябва веднъж завинаги да разбия мечтата им. Да я строша на малки-малки парченца, докато стане неузнаваема.
Сълзите рукнаха по бузите му. Ръката на Симон само усили болката. Мехмет не издържаше повече да разочарова хората. Омръзна му да крие истинската си същност.