Моментът, когато за пръв път го видях да се храни, също бе крайъгълен камък в живота ми. Случи се да пием чай в Елрингтън Хол. Седях начело на масата, а той до мен на табуретката за пианото — столът, на който предпочиташе да седи по време на това хранене. Тъй бях погълната да го гледам и слушам, че съвсем забравих да го питам какво пие — чай или кафе, и просто му поднесох първата попаднала ми чаша. Той изобщо не я докосна.
След минута ми се усмихна; „Знаете ли, мис Пърси, поднесли сте ми питие, което не мога да понасям: мляко, зелен чай и захар непоносимо съчетание“.
С тези думи я изпразни в купичката за утайката и поиска чисто кафе мока.
Побързах да изпълня желанието му, а той ми прошепна с привичния си нисък, очарователен глас: „Изпълнявай задълженията си безупречно. Мери, и може да дойде време, когато ще бъда единственият ти гост, ще седя срещу теб в някоя уютна приемна, а Роланд и Росуол ще лежат, дружелюбно изтегнати на килимчето“.
При тези думи сърцето ми затупка едва ли не доловимо. Тогава почти не подозирах колко скоро ще се сбъднат. Той бе женен и тази пречка изключваше всякакви подобни идеи, впрочем същата тази вечер маркизата дори присъстваше. Седеше от лявата ми страна и очите й нито за миг не изпускаха господаря си. Пред никой друг не бих споменала името й. Само като си помисля за нея, потръпвам, но не от омраза — вярвам, бабо, че не е в природата ми да мразя жена като нея; не, дори бих я обичала, да беше съпруга на друг, — а от ужас от страховитата й съдба. Ако тази съдба беше моята, ако Заморна напускаше мен, за да се ожени за друга, бих умряла, не от туберкулоза, а от внезапен пристъп на душеизтръгваща агония, която да ме повали като коса. Мили Боже, понякога съм изпитвала за миг скръбта, която тя понасяше с такова търпение. Имала съм внезапни пристъпи на ревност и моменти на неописуем мрак — тогава духът ми сякаш ври в кипяща лава. Сякаш се задушавам и ме пронизват копия — непоносими усещания, които едва не помътват разсъдъка ми. А когато се намеря в компанията на създанието, в което подозирам своя съперница, пребледнявам като платно от погнуса. После, като сваря Заморна насаме, го умолявам начаса да ме погуби, падам на колене и обливам дланите му със сълзи, които, по собствените му думи, парят. Винаги ме е чувал; винаги се е съжалявал над мен, но ми е отговарял, че съм неразумна и съм се заблудила, после се е мъчел да ме разтуши с мелодичния си смях, при това ненапразно, защото този смях, когато не е жесток или презрителен, сам по себе си е ободрителен лек за слуха ми.
Но перото ми се отклони, мила бабо. Пиша за какво ли не друго, освен онова, за което имах намерение, а то е определена непоследователност в поведението на херцога, които ме хвърля понякога в болезнено объркване. Откак сме женени, цялото ми време, целият ми живот са посветени на усилието да опозная необикновения му характер, да проникна в сърцето му (ако мога), за да узная кое го дразни, за да го избягвам, и кое му доставя радост, за да се придържам винаги към него. Понякога опитите ми се увенчават с успех, друг път остават напразни, но като цяло вниманието или тактът ми — както го нарича херцог Уелингтън — по-скоро ме издига, отколкото да ме принизява в очите му. Знаеш, че съм навикнала на подобна безмълвна бдителност. Упражнявах я върху скъпия си баща. Откакто се помня, винаги съм изчаквала удобния момент да заговоря или да замълча. Опознала съм предпочитанията му и дисциплинирано съм се стремила да се съобразявам с тях. Така че когато станах съпруга на човек, когото обичам тъй неизказано много, за мен бе естествено да впрегна всичката си мощ да му доставя удоволствие. И въпреки това той е понякога безпричинно хладен — не е невнимателен, не бих казала това, но проявява по-скоро вниманието на приятел, нежели на съпруг. А после най-ненадейно се променя. С тези промени са свързани и други дребни, мистериозни случки, които никой освен мен не забелязва и които не разкривам никому. Един-два примера най-добре ще илюстрират какво искам да кажа.
Преди около седмица той дойде една сутрин в стаята ми, облечен за път, и каза, че заминава за Ангрия. Пожела ми „Довиждане“ много нежно, почувствах се, сякаш никога досега не съм го обичала. Взирах се след каретата дълго след като се бе скрила от погледа и цял ден не бях в състояние да върша друго, освен унило да седя с чело, обронено върху дланта си. Дойде вечер. Бях твърде разстроена, за да се срещам с хора, и вместо да посетя някое от многобройните тържества, на които бях поканена, останах у дома край камината в малката библиотека, заобиколена от разкош и уют, а изпълнена с непоносима горест. Мисля, че бе към десет и духът ми бе изпаднал до дъното на отчаянието, когато вратата се отвори и в стаята влезе херцог Заморна. Отначало останах прикована на мястото си, парализирана от изумление и радост. Той се приближи, положи ръка върху облегалката на креслото и ме загледа право в очите, но не пророни и дума. Станах и увиснах на врата му. Той се опита да отмахне ръцете ми, но тъй безпомощно, а в същото време с усмивка на устните, че взех движението му за игра. В същия миг ме стъписа свиреп рев, сякаш на грамадно куче. Херцогът веднага се освободи от мен. Отдалечи ме на една ръка разстояние, и все тъй усмихнат, вгледа се в мен и сякаш надникна право в сърцето ми.