— Скъпи Артър — казах, — кое щастливо завъртане на колелото на съдбата те върна тъй скоро?
— Не зная дали е щастливо или не, Мери — отвърна той. — Като че ли си много изненадана да ме видиш.
Не отговорих. Имаше нещо много особено в начина, по който ме гледаше. В същия миг помежду ни като привидение се намъкна Финик и благо, но твърдо ме откъсна от ръцете на херцога, после му заговори чрез знаци. Гледах мълчаливо как оформят с пръсти думи със скоростта на мълния, а господарят му току съсредоточава красноречив поглед върху джуджето и разгадава мислите му по-бързо, отколкото езикът на знаците е в състояние да му ги разкрие.
„Какво ли означава всичко това?“ — запитах се. Скоро херцогът се обърна към мен:
— Мери, сега би трябвало да съм в Ангрия. Ето защо няма да казваш и дума за това неочаквано завръщане. Ще остана само пет минути. Идването ми тук имаше за цел само написването на едно писмо.
На масата имаше всичко необходимо. Той седна и бързо надраска кратка бележка, която сгъна и запечата. Забелязах, че вместо да използва кралския печат, който дори не носеше на пръста си, свали от лявата си ръка малко пръстенче, при това с герба на Уелзли, не на Ангрия. Като свърши, се изправи, взе пътната си шапка, а понеже я нахлупи много ниско над челото си, и в съчетание с къдриците, които ръбът й притискаше, челото и очите му останаха скрити в дълбока сянка. Сетне ми хвърли набързо откраднат, ужасно проницателен поглед, промърмори „Лека нощ“ и понечи да излезе. Аз пристъпих към него, без сама да знам какво смятам да сторя.
— Скъпи Артър, — започнах — нима няма дори да се ръкуваме на раздяла?
Той се засмя и отмести поглед от мен към Финик. Онова същество тропаше с крака и нетърпеливо жестикулираше, сякаш го кани да си върви.
— Нима ще оставите това джудже да диктува стъпките ви, милорд? — намесих се — Да пропадне вдън земя дано!
— Не бих имал нищо против — бе отговорът. — Категорично е досадник, но полезен досадник. Ела, скъпа, дай ми ръката си и не обръщай внимание на лошото му настроение.
Едва докоснах пръстите му, когато Финик нададе оглушителен вой. Скочи, грозното му лице взе да се криви и гърчи, сякаш го колят, с две думи, показа всички признаци на абсурдна, злобна ярост. Нямаше защо толкова да се безпокои — едва усетих докосването, тъй тънки и хладни бяха пръстите на Заморна. Изглежда, че на негова светлост му стана много забавно; смееше от сърце и на мен, и на джуджето. Стори ми се, че възнамерява да удължи това весело представление, понеже затвори вратата, досега открехната, и веднъж-дваж се доближи към мен, но Финик му мяташе кръвнишки погледи и въртеше очи с най-свирепо изражение.
— Ха! — възкликна херцогът. — Време е да си вървя, това е очевидно — Пожела ми набързо „Лека нощ“, а Финик хласна с приклада на револвер, който измъкна от пазвата си с думите: „На ти, куче, задето напразно вдигаш врява“, и излезе от стаята.
Е, бабо, какво ще кажеш за всичко това? Не е ли неимоверно странно? А това съвсем не е единствената сцена от подобен род, в която съм участвала. Същото се е случвало и на два-три пъти по-рано. Не мога да си обясня кое, за Бога, дава право на това джудже да се намесва в отношенията ми с моя повелител, още по-малко как гордият му дух допуска това. А и едва ли някога ще разбера къде се коренят тези странни пристъпи на хлад и предпазливост. Само пристъпи са, понякога е всякакъв друг, но не и хладен, но това само прави промеждутъците още по-непоносими. Пък и Финик рядко се осмелява да надига глава в негово присъствие, обикновено пълзи в нозете му като червей. Искрено вярвам, че единствен Едип може да разреши тази енигма.