— Е, Мина — започна госпожата, — виждам, че си гледате задълженията, както обикновено. Вие сте добро момиче, безценно момиче. Моята малка Емили като че ли вече ви харесва, както и Ърнест, и боя се, никой от тях няма да може да се раздели с вас, когато му дойде времето. Ти какво ще кажеш, Едуард?
— Харесвам Мина — отвърна момченцето — и винаги ще я наричам „мамо“, когато теб те няма, но татко казва, че едно момче никога не бива да си мисли, че не може без някоя жена, или пък че не може да се раздели с нея, така че като заминем в замъка Оронсей, винаги ще си спомням за Мина, но бъди сигурна, майко, че няма да плача за нея.
— Аз пък ще плача — леко изфъфли като фарфалаче сестричката му. — А Мина трябва да дойде с нас. Мамо, кажи на татко да й заповяда.
— Миличкото ми — загали тъмноокото мъниче дамата. — Така ми се иска да ти доставя удоволствие. Госпожице Лори, смятате ли, че е напълно невъзможно да ни придружите?
— Аз съм на разположение на господаря си, госпожо — отвърна госпожица Лори. — Неговото решение трябва да бъде и мое.
— Сега едва ли ще ви върне в господарската къща — продължи дамата, — без Ърнест и Джулиъс ще умрете от самота.
— Едва ли — усмихна се Мина, — защото там са госпожа Ланкастър и господин Съмнър, който остава в Кесуик, макар че вече няма да живее в Грасмиър, както и обитателите на портиерската къщичка, госпожа Милисънт Хюм, а с възрастната дама и Юфимия Линдзи.
— Значи нямате нищо против отново да бъдете господарка на замъка, обитаван от духове?
— Да, ако херцогът разпореди. Но той ми даде да разбера, че следващото ми назначение ще бъде Морнингтън Корт. Грасмиър ще бъде затворен и поверен на грижите на иконома и жена му.
— Е, аз разбира се, не смея да се меся в ходовете на Заморна, но ми се ще да позволи на децата ми да се порадват на безценните ви грижи още малко. Моите момичета, Бланш и Хариет, са добри души, но в сравнение с вас са тъй вятърничави. Да, да, аз съм си виновна, аз съм ги разглезила.
Тъкмо тогава погледът й се спря на мен, понеже отново се бях приближила.
— Ха! Коя сте вие? Пресвета Дево, някое вълшебно създание, навярно. Не мислиш ли, Хариет — обърна се към компаньонката си, — че изглежда по-блага мадона дори от небесната майка в параклиса ми?
— Да, госпожо — гласеше отговорът, — но какво ли би казал господарят за подобни мадони? Не смятате ли, че и самият той би им се поклонил? А и колкото и да ви се иска да го покръстите, бихте ли използвали подобни средства?
Тя поклати глава и помръкна, но скоро възвърна предишното си радостно настроение.
— Кажете ми името си, хубавице — погледна ме с известно снизхождение.
Не отвърнах, но почувствах, че се разтрепервам и пребледнявам под напора на силните си чувства. Докато се въздържаше да ме заговори направо, можех да го понеса, но когато, с надута любезност, с каквато кралица би заговорила розовобузо селянче, се осмели да попита за името и да ми лепне полупрезрителния, полуумилителен етикет, с който ме назова, кръвта на Пърсиевци кипна в жилите ми. Сигурно ме взе за най-обикновено дете. Бях с най-проста сатенена рокля и шапка от боброва кожа, а ти, бабо, винаги казваш, че с тази рокля изглеждам на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Като ме видя, че пребледнявам, продължи:
— Нали не ви е лошо, миличка? О, Господи! Хариет, виж как лицето й побеля като мрамор, бледно и лъскаво като онзи Нарцис там, на фонтана. Бързо, Бланш, напръскай я с малко вода, да не припадне.