Прокобата

— Госпожо, госпожо — припряно, но почтително прошепна Мина Лори — внимавайте, това е херцогиня Заморна.

— Херцогиня Заморна! — като ехо повтори дамата силно изненадана. — Невъзможно! Тъй младо създание! Виж ти, Огъстъс — но не е нужно да казвам и дума; самата аз се омъжих на петнайсет.

Приближих се към нея и казах, може би по-напористо, отколкото тя очакваше, понеже отстъпи назад и се прекръсти два-три пъти:

— Госпожо, която и да сте, да не сте посмели да твърдите, че сте омъжена, отричам това, и дори самият Заморна да ми се закълне, че сте му съпруга, няма да му повярвам. Вие — съпруга на Заморна? Какво излиза тогава, че това момче е негов наследник, понеже едва ли ще се отречете от него.

— За нищо на света! — придърпа тя Ърнест към себе си. — Той наистина е мой син, първородният ми, многообичан син. А дали ще бъде наследник на Заморна или не, само времето ще покаже.

— Излишно е да извъртате — отвърнах, — няма да го понеса. Да не мислите, че дъщерята на Алегзандър Пърси безропотно ще търпи правата й да бъдат погазвани от самозванци?! Не, съвсем не се заблуждавайте! Мразя ви, жено!

Изрекох тези думи с цялата си искреност. Те накараха дамата да започне да прехвърля перлите на броеницата си, но за моя почуда не породиха у нея гняв, или най-малкото, видим израз на гняв.

— Съзнавам — отвърна, — че вашето положение изглежда много трудно, но в момента не мога да ви предложа обяснение, устните ми са плътно запечатани.

— Недейте лицемери, недейте притворства. Няма да приема никакво обяснение. Тези деца на Заморна ли са?

Тя се смръщи, поруменя, пръстите й прехвърлиха цялата броеница, но не отрони нито дума.

— Ха! — възкликнах. — Не можете да кажете „Не“, те носят неговия неоспорим, неизличим отпечатък. Та я погледнете очите им! И раздирана от страст и мъка, избухнах в сълзи.

Дамата прокара уморено длан по челото си, въздъхна дълбоко и седна. Сега към мен се обърна Ърнест:

— Спрете да плачете. Много ми е мъчно за вас. Но защо говорите на мама тъй гневно? Натъжихте я. Татко ще се мръщи, ако ви чуе; той не позволява никому да й говори гневно. Тя е важна дама и би ви обикнала, ако не бяхте тъй сърдита.

— Да — подхвана и малката Емили, — колкото обича и мен, а може дори да я посетите в замъка Оронсей. Ако помолите татко, той ще ви докара с каретата, когато идва.

— Несъмнено — продължи Ърнест. — Емили е напълно права. Но внимавайте, милейди, да бяхте мъж, след онова, което рекохте на мама, щях да ви намразя и тогава кракът ви нямаше да стъпи в замъка Оронсей, защото херцогът, баща ми — изрече тези думи с гордост, — щеше да ви прониже в сърцето още щом прекрачите прага му.

Тези думи ме разстроиха още повече. Сега вече и по страните на дамата се търкулна сълза — сигурно от щастие, задето благородният й син се застъпи за нея. В този кризисен миг връз водите на фонтана неочаквано падна сянка. Както стоях с лице към него и с гръб към гората, тя сякаш се примеси в моето отражение, но бе далеч по-издължена. Знаех, че зад мен има нещо, но какво бе то? Кръвта ми изстина и потръпнах, когато глас, чиято мелодичност ми бе твърде добре известна, прошепна отговора в ухото ми:

— Окъсня тази вечер, Мери; слънцето залезе преди четвърт час. За Бога, върви си у дома.

Тези предупредителни думи бяха последвани от разшумяване на листа и клони, сякаш някой се втурна в гъсталака; отражението във фонтана изчезна. Обърнах се — нищо не се виждаше, само на едно място клоните силно се клатеха, а по зелената пътека се стелеше дъжд от розови листенца.

— Татко, татко! — възкликна Ърнест, и като се хвърли в развълнувания шумак, също изчезна, а разлюлените клони посипаха по земята нов дъжд от танцуващи листица. Не дръзнах да го последвам. Не ми оставаше друго, освен тутакси да се подчиня на заповедта, и тъй, поклоних се ниско — повече от гордост, колкото от куртоазия към разплаканата си събеседница, върнах се в каретата, която ме чакаше, качих се и отпътувах. Тук трябва да спра. Послеписът ми излезе почти двойно по-дълъг от писмото.

Прощавай, мила бабо, никакви превратности и изпитания не ще ме накарат да те забравя. Отговори ми бързо и вярвай, и тъй нататък.

М. Х. Уелзли