Едно бе сякаш вън от всякакво съмнение, и това бе връзката на херцога с двете деца. Всеки поглед, всяка дума и жест на момчето, макар и тъй малко, доказваха факта и го потвърждаваха с неопровержима сила. Както размишлявах над всичко това, тиха въздишка — сякаш отронена съвсем наблизо, прекъсна хода на тежките ми мисли. Бързо се огледах, едва ли не сякаш очаквам да видя херцога, макар рядко да оповестяваше появата си с въздишки. Стаята бе обляна в лунна светлина, струяща през големите венециански прозорци с неспуснати още завеси. Нищо сякаш не помрачаваше бледия й блясък и аз отново щях да потъна в размисъл, ако една ръка не бе докоснала дланта ми, отпусната на малката поставка за цветя, край която седях.
Божичко! Сърцето ми скочи в гърлото, понеже в същия миг изсред сенките изникна зловещата, разкривена фигура на Финик и със смразяващ стон рухна в краката ми. Забравила, че не може ни да ме чуе, ни да ми отговори, попитах го, възможно най-кротко, какво иска. Не бих казала, че се уплаших от него, понеже винаги се е отнасял към мен с дълбока почит: види ли ме, покланя ми се по-ниско от робите на Изток, аз пък в отговор съм го бранила от някои неприятности, плод на неприязънта на слугите към нелицеприятния му изглед. При все това, въпреки доброто разбирателство, установено помежду ни в резултат на тази размяна на любезни услуги и нарушавано единствено от странния маниер на вмешателство, който описвам в предишното си писмо, трябва да призная, че изпитах силно желание да позвъня и да повикам неколцина свидетели на нашия разговор. Надигнах се да осъществя намерението си, ала той вдигна грамадната си глава, и като отметна сплъстените си пирги, та лунните лъчи да разливат свободно разбулващото си сияние по налудно разкривените черти на нечовешкия му лик, впери в мен умолителен, изпълнен с чувство поглед, на който не устоях. Бе още по-трогателно и поради това, че в обичайното си разположение той е свъсен, свиреп, враждебен и злостен — тъй поне казват слугите, макар с мен да е доста любезен. Седнах, потупах чорлавата му глава, та да поуспокоя мрачната печал на темперамента му, и отново го попитах какво иска, този път чрез знаци, наместо чрез думи. Умея да разговарям с него по този начин доста гладко, но все пак с помощта на обичайния, добре известен метод, за разлика от онова окултно, понятно само на тях, общение, което споделят със Заморна и чиято светкавична бързина заслепява очите на зрителя тъй, че напразно би търсил да го научи чрез наблюдение.
Ето какво си казахме, лаконично, сякаш обменяме телеграми.
ФИНИК. (в отговор на първия ми въпрос) Прегрешихте.
АЗ. С какво?
ФИНИК. С днешното си посещение.
АЗ. Какво ще последва?
ФИНИК. Опасност.
АЗ. Херцогът да се разгневи ли?
ФИНИК. Херцогът да умре.
АЗ. (след известно колебание, понеже отговорът отначало ме стъписа). Какво искаш да кажеш?
ФИНИК. Каквото казвам! Деянието бе почти извършено, значи поне част, ако не и цялото, наказание ще бъде наложено.
АЗ. Не разбирам.
ФИНИК. Може би, но е както ви казвам. Не биваше да ревнувате. Не биваше да се поддавате на любопитството си. Имахте любовта на Заморна, какво значение има, че не бе изцяло ваша?
— Значи — възкликнах — е вярно, че тя е негова жена!
Той не ме чу, аз се опомних и зададох въпроса така, че да ме разбере.
— Точно така — гласеше отговорът — дамата от Оронсей е жена на херцога.
Не можах да продължа, зави ми се свят, сърцето ми умираше в гърдите. Колко дълго съм останала тъй вцепенена — вцепенена за всичко, освен за усещането за върховна болка не зная. Ала когато най-сетне се поопомних, огледах се за Финик, но той си бе отишъл. В съзнанието ми мигом нахлуха милион въпроса, които ми се ще да му бях задала. Знаех, че няма смисъл да го викам отново, понеже той никога не подхваща повторно вече изоставена тема.