Прокобата

— Мери — започна той с най-проникновения си тон, — върни се. Нали не се страхуваш, че ще те ударя?

Сляпо се подчиних, водена повече от инстинкт, отколкото от нещо друго.

— Е — полушеговито продължи той, — значи ти си престъпницата, както узнавам. Втълпила си си да прескочиш до Дуро Вила, нали тъй, прелестна херцогиньо? Просто да зърнеш Мина Лори и малкия Фиц-Артър, с когото впрочем имаш работа колкото с жителите на Камчатка. И там си съзряла лица, които не си очаквала да видиш. Аз съм те предупредил да си вървиш, тъй поне ми казва Финик. Накратко, проклетото ти женско любопитство е дало на най-лютия ми враг предимство, от което сега той, за твое най-голямо удоволствие, ще се възползва. Уважаема госпожо, знай, че вече ме измъчват предсмъртни страдания. Сигурно не след дълго ще си отида и тогава ще бъдеш напълно свободна. Недей да трепериш и да бледнееш. Ето, облегни се на ръката ми, изглежда, ще припаднеш. Не те мразя, Мери, не си могла да възпреш любопитната си женска слабост, родени сте с нея, ти и целият ти пол. Но затова пък, мило момиче — усмихна се ледено и ме тупна по врата с неизказано пренебрежение, — всецяло те презирам.

— Артър — набрах сили от преживяния удар да заговоря аз, — излишно е да ме презираш. Вече съм смазана под бреме от страдания, нивга несвеждало главата на смъртна в прахта на покаянието. Прегреших, но наказанието ми несправедливо надхвърля деянието.

— Бедно дете — отвърна той, взе ръката ми и ме изгледа със смесица от презрение и жал. — Недей се вини тъй сурово. Не си прегрешила, нищо подобно — това са все женски глупости, които пак надигат глава, но под друга форма. Хайде, госпожо, не може ти да пророниш някоя и друга сълза? Тъкмо там е трябвало да подириш пристан още с наближаването на бурята.

— Ейдриън, не мога да плача, палеща болка пресуши сълзите ми, но… — Ала тъкмо тогава, неканени и нечакани, сълзите избликнаха в очите ми. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка: отпуснах се на колене и със сподавен от ридания глас казах:

— О, Заморна, пожали ме, моля те! Прости ми само сега! Ако знаех, ако имах и най-бегла представа, че от стореното ще падне и косъмче от главата на благородния ми съпруг, по-скоро бих си отрязала дясната ръка, отколкото да потегля на онова проклето пътуване!

— Нямам какво да ти прощавам. Разбира се, съвсем ясно съзнавам, че не си искала да ме нараниш, просто не мога да не се усмихвам на женския нрав, който тъй фино олицетворяваш: слабост, грешки, разкаяние. Върви си, дете, не мога да говоря повече с теб; проклятието ме надвива. О, злодей! О, демон! Сега е твой ред да ликуваш, но сетне аз ще бъда победител! Хвърли ме в гробницата! Позволявам ти, но сетне ще възкръсна, защото мраморната й паст няма да се отвори да ме погълне! — Положи ръка върху сърцето си и потръпна, сякаш невидима болка раздира в този миг извора на живота му.

Няма думи, с които да опиша как се чувствах. Но може би безкрайното ми нещастие е било изписано на лицето ми, защото той внезапно ме грабна в прегръдките си и каза:

— Скъпа Мери, недей тъгува. Ето, миличка, ще те целуна с искрена прошка; тези печални очи ще ме накарат пак да ги заобичам. Върви си в стаята, Хенриета, и не се бой за мен. Ще се преборя сам. Смърт или победа! Тези мъчения няма да продължат дълго. Съвсем скоро или ще издъхна, или ще прескоча трапа, тъй че усмихни се, скъпа моя; забрави, дето ти казах, че те презирам, и приеми тази целувка, която да запечата последната прошка.

С тези думи ме остави. Качих се в стаята си, не за да спя, бъди сигурна, а за да размишлявам над страданията си, напразно да се боря да разплета тъмната мистерия, в която е забулена цялата история, и да пия от горчивата чаша, която покаянието поднася към устните ми.

Бабо, не мога повече да пиша, остани със здраве.

Твоя,

М. Х. Уелзли