Скъпи докторе,
Елате при мен колкото може по-скоро. Почти обезумявам. Господарят ми, надежда на тъй много сърца, е, боя се, в безнадеждно състояние. Боледува вече три дни, но досега не ми позволяваше да потърся лекарска помощ. Какво да правя? Почти не осъзнавам какво ви пиша. Той е в делириум, струва ми се, дори едва ли не се надявам, защото почти не понася да се доближавам до него. За Бога, докторе, оставете всичките си останали ангажименти и елате незабавно.
Знаех, разбира се, че незабавно трябва да се подчиня на този зов. Без да се бавя нито миг, наредих да докарат каретата ми и се отправих към Уелзли Хаус. Новината не бе дотам неочаквана, понеже през последните ден-два официалните издания публикуваха кратки съобщения, разкриващи, че херцогът се е завърнал от Адрианополис в много разклатено здравословно състояние, а в града се ширеха слухове за мистериозния характер на заболяването му.
Още с пристигането си бях въведен в разкошен салон за закуска, където заварих херцогинята. На масата бяха сервирани всевъзможни принадлежности за кафе и тъй нататък, ала стояха очевидно непокътнати. Тя изглеждаше бледа, повехнала и измъчена в крайна степен. Да не бяха типичните й за рода Пърси деликатни черти, излъчващи тъй неувяхваща младост, сякаш ни болест, ни мъка е в състояние да ги лиши от красотата им, едва ли щях да я позная. По страните й не бе останала и капка кармин. Бяха съвсем бледи, ала в същото време изящно красиви, а благите й лешникови очи грееха с уморена тъга, която би изтръгнала сълзи и от камък. Да, рекох си, младият херцог безсъмнено е болен, щом не може да понесе същество, тъй красиво, да се доближи до него.
— О, докторе — бяха първите й думи, — така се радвам да ви видя! Но се страхувам, че дори вашата вещина няма да помогне! Не е обикновена болест тази, дето тъй смаза силите на господаря ми и го повали на легло. Сам той заявява, че може да го изцери само ръката, която го е поразила, а коя е тази ръка, знаят еднички небето и херцогът — но не и аз.
— Успокойте се, милейди — рекох, понеже бе силно обезпокоена. — Вие, боя се, се нуждаете от помощта ми сякаш не по-малко от херцога. В тревогата си преувеличавате опасността. Смея да се закълна, че едва ли ще го намеря тъй болен, както си представяте.
— Докторе — сериозно отвърна тя, — не говорете така. Той е в странна предсмъртна треска, за каквато досега не бях чувала. Оплаква се, че кръвта му пламти в жилите, а кожата му е студена като лед. И какви гримаси, какви трескави погледи и мимолетни зловещи облаци от чувства преминават час по час по лицето му! О, само да го видите, и вие ще се разтреперите като мен! И сякаш ме ненавижда, докторе, презира ме, ала понякога успява да надмогне отвращението си. Да, тъкмо туй е причината да съм тъй угнетена. Но аз заслужавам всичко това! Защото, докторе, ако умре, аз ще съм била… неговата убийца.
Изричайки тази дума, изстена и оброни чело на дланта си. Не знаех какво да си мисля. Сякаш тя се нуждаеше от моята намеса, независимо какво бе състоянието на царствения й съпруг. Думата, която употреби, издаваше пълно умопомрачение. Замолих я да се успокои и й предложих глътка кафе за ободряване.
Тя отблъсна чашата и с доста налудничав поглед ми заобяснява:
— Ах, доктор Алфорд, странни неща се случват. Кой би помислил, че Заморна — богоподобният Заморна, идол на мен и целия ни пол — ще умре от ръката на една от поклонничките си, върховната жрица, тъй да се каже. Как би могла жена да го нарани, след като е тъй красив, тъй щедър, а понякога и тъй мил. Ала е истина, че аз, неговата съпруга, се оказах негова Атропа. Но не си мислете, сър, че буквално съм оцапала ръцете си с кръв, или, като една Месалина, съм му дала отрова. Не, би било твърде злоумишлено; да бях го сторила, бих била демон, нежели жена. Впрочем, сър, не си мислете, че смъртна би вкоравила сърцето си с ревност — да, именно ревност, не зная друго чувство, което тъй да вкаменява сърцето — дотам, та да може, без да трепне, без да се уплаши и разкае, винаги да пази в съзнанието си образа на своята съперница, може би някоя красавица, твърде подобна на обезглавената кралица шотландска, тъй ярък, та да може, така настроена, да иде при Заморна с любов в очите и страст и безумство в сърцето, да сложи в ръката му отровна чаша като на Сократ, спокойно да го гледа как ще отпие от нея, но първо ще й се усмихне, да види как усмивката му угасва, веднъж завинаги, и да слуша нежния му като музика глас, нежен като ей това, сър — тук дръпна струните на стоящата недалеч арфа и в стаята отекна единствен акорд от най-дълбока и съвършена мелодия, — и докато този глас секва… но аз, доктор Алфорд, ви описвам ситуация, която изобщо не се е случвала. Не бива да мислите, че съм сторила това, само си го мислех.