— Джон — отвърна принцът, — няма светлина. Само реката на смъртта се плиска пред мен, а водите й са черни като катран, но аз мога да я прекося без ужас, без трепет. Пладне ли е?
— Остават пет минути — отвърна с необичайно остър и синкав глас единият от нотариусите на масата.
Внезапно херцогът се изправи в леглото си. Ефектът от това действие бе сякаш рипва съживен труп.
— Проклятие! — възкликна със страшна сила. — Там ли си? Чувствам, че мога още да живея! Ще ти се опълча и накрая ще те надвия! Ела да се преборим сега и да видим кой ще победи! Остават още пет минути. Мислех, че времето отдавна е изтекло. Кураж! Надежда, Заморна! Още блещука искрица! Тя не ще, тя няма да дръзне да ме предаде. — Нотариусът отвърна с кух смях.
— Чувам звук — продължи херцогът, привеждайки глава. — Някъде далеч, бърз и лек. Това е нейната стъпка, нейната вълшебна, омайна стъпка. Трепери, подлецо! Моят защитник иде най-сетне!
— Бавят се колелата на каретата й! — каза нотариусът и се доближи до прозореца. — Гледам през решетката, вятърът не развява женски поли. Но стрелката на „Свети Августин“ сочи гибелния час. Вече из цял Вердополис е плъзнал слухът за заника на героя й.
Замълча. В този миг всеки, който бе изострил слух, долови стъпки. Вратата на спалнята потрепери; сякаш се разцепи, тъй стремително бе разтворена. В стаята връхлетя жена. Движенията й бяха бързи, почти безшумни, като мълния. Всички инстинктивно се отдръпнахме. Тя се отпусна на колене и скри лице в дланта, която Заморна протегна към нея.
— Откупен — бе единствената дума, която отрониха разтворените й устни. В този миг камбаните в града удариха пладне. Като заглъхна и дванайсетият удар, тя се изправи, извърна се и ни измери с пламенния, пронизителен поглед на красивите си черни очи.
— Господа — заяви, заруменяла, донякъде от вълнение, донякъде, сякаш, от гняв, — надявам се, не смятате да оставате повече тук. Вече няма нужда да се назовават наследници. Заморна няма да умре и тази стая напразно е затъмнена.
Обиколи всички прозорци, бързо отмести щорите и завесите, с които бяха затулени, отвори капаците, изгаси свещите, нареди на втория нотариус — другият, незнайно как, се бе измъкнал — да си върви с отривист тон, на който той побърза да се подчини, после отново ни изгледа нетърпеливо.
— Всичко това изисква обяснение, млада жено — заяви граф Нортангърланд.
— Така е, милорд — отвърна тя и се поклони много почтително, — но може би ще разрешите обяснението да се отложи, докато господарят ми реши дали то ще бъде предоставено или не.
— Мина — рече херцог Уелингтън. Тя се стресна от думите му и страните й бързо се покриха с руменина; тутакси подви коляно пред него и отпусна чело на другото.
— Какво те води тук, малката ми? — попита херцогът с най-благия си тон.
— Милорд — отговори тя, — ако присъствието ми е нежелано, ще се оттегля, но тази сутрин Финик ми донесе, че то може да е от полза за… за… за сина на покойната ми господарка. А нима смеех да бездействам, когато той ми нарежда да действам?
— Боя се, че не — каза негова светлост. Но ти си добро момиче и тазсутрешната работа притури нов дълг към онези, които той вече има към теб. Ще ти го изплати като предишните.
Госпожица Лори се сви, сякаш стъпкана на земята. Челото й увисна тъй ниско, че въгленовочерните й къдрици се разпиляха по килима.
— Продължавай да му служиш, Мина — продължи херцогът, — и прекарай живота си в египетско робство. Виждам, че цялата си окована във вериги.
— Тъй е — гордо се изправи девойката, — и ничия ръка, освен тази на Смъртта, не ще ги разкъса. Родена съм негова робиня и такава ще си остана.
Господа медиците, които междувременно преглеждаха Заморна, заявиха, че е настъпила удивителна, чудодейна промяна към добро. Нещо като топлина се бе предало на кръвта му и тя пак циркулираше свободно. Отново напипваха пулса му; сърцето бе възобновило дейността си и оловносинкавата сянка бе изчезнала от лицето му.
Госпожица Лори посрещна тази новина с дълбоко сподавена радост, каквато рядко съм виждал. Тя отиде, наведе се над него и се взря в очите му, сякаш всичко, което я интересува на този свят, бе събрано в тъмните им, блестящи сфери. Сякаш си каза, че е получила правото да го гледа безстрашно, сякаш чувстваше, че за миг той е само неин по силата на изкуплението. Чувството обаче се стопи, едва-що пробягало по лицето й, и тя отново се превърна в обречена робиня на страстта си, отдадена, покрусена, погълната в една идея, черпеща някакво странно удоволствие от понасянето на бремето и влаченето на хомота на онзи, чието обаяние я оковаваше тъй неумолимо. Смисълът на съществованието й, гордостта на живота й сякаш се състоеше в това да се бъхти, да върши най-черната работа за Заморна. Той сграбчи ръката й, усмихна й се най-мило и й рече нещо с тон на най-благо снизхождение. Туй бе, смея да кажа, за наивното момиче богата и пребогата отплата.