Всички, освен херцог Уелингтън, графиня Сиймор, Мина, Роузиър и Финик напуснаха стаята. На слизане случи се така, че на една от стълбищните площадки се позабавих. Някой ме повика по име — беше Едуард Лори. Бе се облегнал на стената, ръцете му скръстени, красивото лице зачервено, а тъмните му очи святкаха изпод свъсените вежди. Приликата между баща и дъщеря ме порази.
— Докторе, Мина Лори не излезе ли?
Отговорих утвърдително.
— Проклятие! Да имаше това момиче поне капка ум, а този херцог Заморна — поне капка честност! Бих го намразил, стига да можех, но нали ми е крал, а и лично съм го учил да стреля и ловува. Беше смело, добро момче и едва ли по-точна ръка е докосвала спусъка. Да не бе тъй, да не бе крачил до мен в дълги дни и през много лунни нощи, през пустошта, по еленови пътеки и горски просеки, отдавна да съм го направил на решето, с хладна стомана или горещо олово. Глупак бях, че и повече от глупак, да го пусна в колибата си. Знаех, че е буен и безсърдечен — безсърдечен в някои неща, искам да кажа, — при все това длъжен бях да приема усойницата в дома си и да я топля край огнището си. Оттогава пия отровата му като отплата за усилията си, но не го напускам, и го харесвам, и най-вероятно дори ще умра за него, ако трябва. Такъв съм идиот! Аз не съм жена! Защо не мога да пролея кръвта му и да офейкам?
— Нямам съмнение, че имате своите основания да постъпите по-умело и по-мъдро — отвърнах с желанието да го успокоя.
— Основания! Нямам никакви основания, освен дяволското му обаяние. Знаете ли, докторе, как се държа, като ме раниха в битката при Велино? Настани ме в собствената си квартира, на собственото си легло. Всеки ден сам преглеждаше раната ми и често, когато лекарите бяха заети, сменяше превръзката. Нощем се увиваше в плаща си и лягаше на земята, и каквото и да възразявах, продължи да го прави, докато съвсем оздравях. После ме караше да пия вино от личната му трапеза; а получавах дажби и от столовата на нашия генерал. Прикри ме в онази бъркотия със сър Джон Флауър, понастоящем лорд Ричтън, а веднъж в тежка схватка трима срещу един спаси живота ми, излагайки на опасност своя. При всичко това е невъзможно за мен да го ненавиждам — най-малкото, не за дълго. Пък и двамата носим ирландска кръв, а ирландците не са злопаметни. И все пак, въпреки всичко, в този миг не мога да му остана верен, затуй ще замина на запад, докато ми поразмине.
Яростно удари приклада на дългата ловна пушка, която стискаше, о пода, после се втурна надолу по стълбите и се изгуби по коридора.
Влязох в салона, където се бяха оттеглили останалите, но открих, че само Нортангърланд е останал. Седеше на един диван край дъщеря си и разпалено разговаряше с нея. Предположих, че присъствието ми е неуместно, и понечих да се оттегля, но графът ме повика обратно.
— Докторе — започна, — херцогинята много иска да види милия си, грижовен съпруг; вие какво ще кажете по въпроса? Колегите ви мъдро поставиха вето върху желанието й.
— Опасявам се — отвърнах, — че съм принуден да се съглася с тях. Нейна светлост преживя твърде тежко последния им разговор, за да рискува повторна среща тъй скоро.
— Е — въздъхна тя, — тогава сигурно ще трябва да се подчиня, но от утре нататък ничия власт на земята, освен собствената му дума, не ще бъде в състояние да ме възпре.
Графът се изправи и ме покани да се уединим в една ниша.
— Алфорд — започна рязко, — искам да знам откога боледува Заморна.
— От четири дни не е напускал дома си.
— Пълна измама, сър! — възрази Нортангърланд. — Как смеете да говорите така, вчера го видях у Монтморенси, в далеч по-цветуща форма от който и да било друг пациент, комуто сте върнали здравето в цялата си кариера! След вечерята ме придружи до Елрингтън Хаус, а после, като последен глупак, заведе графинята на някакво нелепо събрание на учени идиоти, където, по нейни думи, направил особено блестящо впечатление.
— И аз тъй четох във вестниците, милорд, и ви уверявам, че новината ме смая. За потвърждение на думите ми питайте херцогинята.