— Браво! — викна Заморна. — Сириус! Кондор! Едуард! Я да видим сега кой ще стигне пръв до вилата! Ето, госпожице Лори, вземете моя цвят.
Тръсна дъщеричката си в ръцете на Мина и хукнаха вкупом — баща, син и хрътки, — като въплъщение на жива мълния. Втурнаха се в гората; клоните сякаш потръпваха от преминаването им. След миг се подадоха от другата страна и прекосиха слънчевата, позлатена морава с бързината на орли; мраморната веранда ги посрещна и те се скриха от погледа.
Сега вече и аз напуснах наблюдателния си пост — скочих от ниско надвисналия клон на бука като катеричка, спуснах се леко надолу по склона, подминавайки Мина Лори като метеорит, и стигнах прага пет минути след останалите.
Заморна още се бавеше във входното антре и даваше разпореждания на някакъв прислужник. Като го освободи, пристъпих напред. Острият му поглед веднага ме забеляза.
— Ела тук, Чарлс — каза той, но аз се поотдръпнах от него, доста уплашен от руменината, която плъзна по страните му. — Дяволите да те вземат! — закрачи насреща ми. — От какво се боиш? Видях те да шпионираш на зида и щом не ти разбих главата още тогава, защо да го правя сега?
— Изобщо няма причина, Артър — отвърнах. — И се надявам, че ще се държиш любезно с един джентълмен в дома си и ще му подхвърлиш една-две трохи от закуската си, за да утоли апетита си.
Вече се бе надвесил над мен, гледаше ме много прямо и лицето му почти се допираше о моето. Целунах го — осмелих се за пръв път от дълги години насам. Той веднага се изправи и прокара длан по устните си, сякаш докосването ги бе осквернило, но в същото време се усмихваше, без злоба.
— Ах ти, маймунке, любопитните ти очички вече не могат да сторят голяма злина, тъй че няма значение къде ходиш. Но ако те бях заварил тук само преди седмица, драги, щях на място да те пребия до смърт.
— Най-вероятно — потвърдих с огромно вътрешно задоволство, защото любопитството ми бе нажежено като гореща печка.
Последвах царствените му стъпки в съкровените пазви на вилата. Той блъсна плъзгащата се врата на някакви салон с привичния си безапелационен, властнически маниер. С удоволствие вдъхнах характерното благоухание ни дворцова гостна, примесено със свежия аромат на диви цветя на росната утрин, и прекрачих прага на просторен и величествен салон, опасан с високи прозорци, до един отворени, през които нахлуваха дъхът и светликът на новия ден и обгръщаха персийските килими, пълните с цветя алабастрови вази, тежките, поклащащи се кадифени драперии и другите разкошества, израз на вкус, богатство и аристократичност.
Една дама стана да ни посрещне. Великолепно създание, тя изглеждаше като самия цвят на патрицианската красота с нежната си, но достолепна фигура, благородните си, деликатно заоблени черти, мраморната си шия като на лебед, която малък, отметнат назад рюш разкриваше в пълната й прелест, големите си тъмни, ясносини очи, сплетените си и свити на венец къдрави плитки, чието сияйно изобилие едва ли се подчиняваше на вплетените в тях фини златни верижки, и най-вече с топлата си, подкупваща, обайваща усмивка.
— Мери Стюарт, Мери Стюарт — смотолевих, очарован и слисан. Величайша прилика, ослепително привидение! Но в името на небето, каква е връзката между това видение и Заморна?
— Е, моя католичке Емили — рече той, когато двамата срещнаха устни и сключиха длани, — ето ме, изцяло твой, без тайнства и маски. Всичко свърши. Довечера ще се състоят пълните разкрития и диадемата, която отдавна кръжи над теб, ще се спусне на това красиво, знатно чело.
— Това няма значение за мен — отвърна тя. — Никога не съм жадувала освобождението заради себе си, а само заради теб. И сега, ако ти изпитваш радост от разплитането на възела, радостна съм и аз. Но ела, сигурно си будувал цяла нощ. Ще оставим по-сериозните мисли за довечера, а сега ще закусваме. Хариет, ти ще сервираш. Бланш може да иде при госпожица Лори, виждам, че се задава с Газел. Знаеш ли, повелителю мой, че дадох на малката Емили това ориенталско име? Твоите очи, под нейните вежди, крият такава дивна, ослепителна, източна хубост.
Херцогът се усмихна и се хвърли до Мери Стюарт, която се настани на едно канапе край прозореца.
И както седяха така, аз се промъкнах зад облегалото и прошепнах в ухото на Заморна: „Горката Хенриета“, понеже умът ми предусещаше нещо ужасяващо.
— Горката Хенриета! — повтори той, без ни най-малко да се смути от подмятането — Вярно, щеше да сбърчи малките си веждички, ако ме видеше сега, и да придобие вид, тъй тъжен, тъй скръбен, тъй умолителен, и да вдигне към мен необикновеното си лице, с малкото си носле, сякаш от слонова кост, и властното си, открито чело, обрамчено с огромни златисти къдрици. После лешниковите й очи щяха да заблестят и да се разрази буря от сълзи, тя щеше да грабне дланта ми в нежните си пръсти, да хлипа и да стене, сякаш сърцето й се къса. Но от това не би имало никаква полза, нали, Емили? Мисля, че Финик добре направи, дето веднъж-дваж ни раздели, инак едва ли, въпреки целия си стоицизъм, щях да устоя, макар да ми идеше повече да се разсмея, нежели нещо друго. И тъй, пропъди този облак на ревност, моя кралска лилийо, и отново се усмихни. Твоята усмивка, знаеш това, понеже често съм ти го казвал, е талисманът, който свързва сърцата ни в едно.