Седеше така една вечер, когато над тихия площад отекнаха стъпки и изсред издължените сенки на околните здания изникна Юджин Роузиър.
— Ха! — изненада се господарят му и стана да го посрещне. — Ха, Юджин! Дойдоха ли вече?
— Да, милорд, снощи в десет часа. Бяха само три карети: госпожица Лори и господин Сидни, погребалната кола с тленните останки и кабриолетът на погребалния агент.
— Достатъчно, Юджин! Но къде са Ърнест и Емили, и… разбираш ме, драги… и останалите. Натърти на думите.
Юджин се поклони.
— Вероятно ще ги последват утре, милорд. Негова светлост излезе да ги посрещне чак при Фрий Таун.
— Негова светлост ли! Какво! Значи херцогът е бил тук?
— Да, милорд, беше тук четири седмици, но не се отби в Уелзли Хаус.
— Чудно как не съм го видял.
— Страхуваше се от стълкновение; ангрийският път е тъй оживен.
Заморна сведе поглед и строго положи длан върху рамото на Роузиър.
— Значи ти казваш — повтори глухо, — че е във Вердополис от четири седмици. Финик нащрек ли е?
— Да, милорд, дебне като рис, и аз също, но досега не е имало повод. Той се движи предпазливо.
— Добре — изправи се херцогът. — Доволен съм, защото предполагам, че мога да разчитам на теб; най-малкото, ако и за миг си помисля друго… — И той впи ужасяващо проницателния си поглед в пажа, който го издържа геройски.
— Казвам истината, милорд — отвърна, — понеже зная, че лъжата, особено по този повод, рано или късно ще ми довлече среща с огнени езици и оловни хапове. Пък и обстоятелствата свидетелстват в моя полза. Той не смее да се възползва и от най-незначителния повод, дори да му се иска, понеже знае колко безпощадно ще отвърне ваша светлост. — Накрая Роузиър леко се подсмихна и в неизразимо палавите му очи припламна дяволитост.
— Тихо! — изрече Заморна с глас, тъй дълбок, сякаш сподавен гръм. — Как смееш да се шегуваш с мен, драги? Нямам желание да отвръщам. Да отвръщам! Не, ако изобщо ми даде повод да отвръщам, всичко ще свърши. Тогава в тази игра, която играем от толкова време, ще имат сила само две карти — неговият и моят живот. Кога и как ли ще свърши тя? Ще ми се някой вече да прибере залога, независимо кой.
— Онзи, който пръв хвърли карта — промърмори трети глас, дълбок като на Заморна, но наместо плътните съзвучия, отекващи във всяка отронена от устните на херцога дума, в него чегъртаха остри дисонанси, които дразнеха слуха.