Но да продължим с по-общо описание на присъстващите. Край камината забелязах двама доблестни представители на грачещата, словоохотлива старческа възраст. Маркиз Уелзли и граф Сиймор седяха на един диван, изпънали болните си от подагра крака на табуретки, патериците им положени наблизо. Излишно е да казвам повече. Внушителна гледка. Насреща ярко се открояваше Едуард Пърси, с цялото си великолепие, заобиколен с ослепителен кръг от дами, а именно Джулия Сидни, маркиза Луиза, собствената му зашеметяваща съпруга Марая, строгата графиня Зенобия — понеже, докато гледаше отречения и презрян син на съпруга си, пищните й италиански черги действително бяха сковани в строгост; още сладката кралица на Ангрия, взряна в брат си тъй, сякаш действително не може да се въздържи да го обича, но се страхува да разкрие чувствата си, после благородната херцогиня Фидена с Росъндейл в нозете си, храбър и царствен както винаги. И на последно място, но не и по важност, лейди Хелън Пърси, тъй достолепна на преклонна възраст, както е била хубава в зрелостта си.
Едуард говореше с привичния си плам и витиеватост. Не прекъсваше потока на речта си нито за миг, не спираше да търси подходящи думи, вместо туй говорейки, сякаш още повече се разгорещяваше и гласът му отекваше, макар и не гръмовно, в никакъв случай недоловимо. Сегиз-тогиз посягаше към изпъстрените си със златисти кичури кестеняви къдри, които отмяташе отривисто от челото си, сякаш не може да търпи и една лимба да засенчва простора на алабастровата му широта.
На разстояние от всички тези гости, в отделни ниши, забелязах настанени две други групи, чието вид донякъде ме слиса. Едната се състоеше от дамата от Дуро Вила с децата й и гувернантката им. Мина Лори: другата включваше фигура, която поразително напомняше покойната маркиза Дуро. Бе облечена в черно кадифе, снежнобелите й ръце и шия бяха открити и изглеждаха ослепително светли на фона на самуровите гънки на дрехата й. Зад стола й стоеше момиченце, а край нея седеше джентълмен с полувоенен сюртук, черно шалче и тесен бял панталон. Това бяха лейди Франсес Милисънт Хюм с протежето си, Юфимия Линдзи, и негова светлост херцог Фидена. Явно, рекох си, става дума за сериозен семеен въпрос, призовал дори тази невиждана птица от уединената й градина в Олдъруд. Виждах движението на устните й, но гласът й бе твърде нисък, за да чуя какво казва. Фидена се бе привел към нея нежно, мило, и склонил достолепната си глава, я изслушваше внимателно, после й отвръщаше с такава снизходителна благост, че изпод затворените й клепачи скритом се прокрадваха не една и две сълзи на благодарност, които се стичаха по бледите й страни и капеха върху роклята й като диаманти. Изглеждаше спокойна и радостна. Ето кои бяха гостите, сбрани всред позлатените и драпирани с кадифе стени на северната гостна в двореца Уотърлу. Липсваха само трима, за да бъде картината пълна, и аз напразно се оглеждах да ги видя. Херцог Уелингтън, граф Нортангърланд и кралят на Ангрия отсъстваха. Най-сетне първият от изброените влезе. Всички станаха да го поздравят.
— Е — обърна се той към множеството с обичайната си сърдечна усмивка и поглед, — как сте? Надявам се, че всички са добре. Възнамерявах да дойда по-рано, но бях задържан от негова светлост граф Нортангърланд. Господин Пърси, баща ви не желае да диша един въздух с вас, та бях принуден предварително да му разясня в библиотеката въпроса, който събра всички вас. Сега асимилира чутото на спокойствие, а след няколко минути и вие ще го узнаете. Моля ви, седнете и изчакайте тихо, ако можете.
После обиколи гостите, обменяйки по няколко думи с всеки.
— Е, Емили, чувстваш ли се чудесно тази вечер? О, Милисънт, бъбриш с Фидена, разбирам. Да, Джулия, недей още да експлодираш от любопитство, изглеждаш, сякаш едва ли ще преживееш и пет минути. Луиза, тази вечер май наистина си будна.
— Копнея да видя Заморна.
— Той скоро ще дойде — поясни баща ми.
— Къде е? Къде е? — поискаха да узнаят в един глас дамите Сиймор.
— Тишина, момичета! — вметна Фицрой. — Кажи, чичо, какво става с братовчед ми?