Около херцога се насъбра голяма група, впрочем всички, освен Емили, Милисънт, Едуард Пърси, херцог Фидена и графиня Сиймор. Всред безредните въпроси, отговори, догадки, цялото очакване, вълнение и тъй нататък, аз, който стоях до вратата и нетърпеливо се ослушвах да чуя стъпки, най-сетне долових нечий вървеж. Отначало като да се приближаваше един човек, но после ясно различих стъпките на двама. Плъзгащата се врата леко се открехна, а след кратка пауза прозвуча нисък, оживен шепот. Дръжката отново се превъртя, порталът се разтвори безшумно, и привеждайки глава под свода, прага на салона прекрачиха двама доста високи господа. Насочиха се към отсрещния му край, и незабелязани от никого, освен от мен и неколцината споменати, които не се бяха присъединили към общата група, застанаха рамо до рамо пред камината. Огледаха се за миг, после свалиха военните си шапки, обърнаха се един към друг и избухнаха в силен, звънлив смях.
Всички се извърнаха едновременно, сякаш една душа раздвижи всички тела. Шумоленето, което породи това действие, бе последвано от смразяваща гробна тишина, но скоро чух ускореното, кънтящо пулсиране на сърца и видях как руменина плъзва по нечии страни и се оттегля от други, оставяйки ги бели като покров.
Сред последните бе кралицата на Ангрия. Тя се облегна на стената. Очите й се втренчиха и оцъклиха, лишени от всякакво изражение, сякаш очи на труп; устните й се раздалечиха; по челото й заблестяха фини капчици пот. И имаше защо да е шокирана, поразена, слисана; имаше защо всички да са вцепенени и безмълвни.
Изправен пред огнището, в сияйно струящия поток от светлина на ослепителния полилей, който разкриваше всяка черта на лицето тъй отчетливо, сякаш слънчев лъч я бележи в индекс, стоеше херцог Заморна, кралят на Ангрия. Наблизо, почти докосвайки го, също тъй окъпан в кехлибарен блясък, също тъй ясно видим, тъй отчетливо откроен, стоеше призрачният му двойник! Тъй като едва ли мога да назова по друг начин ужасното видение, което стоеше лице в лице с него — тъй подобно във всеки белег, крайник и движение, че никой не би могъл да различи материята от сянката. Тяло и дух се гледаха един друг. Строго разтрогнати; очите святкаха, устните се свиваха, челата се бърчеха в тъй пълен унисон, и брадичките горделиво вирнати на идентична височина до градус, та се създаваше впечатлението, че дори буйните, червеникаво обагрени кестеняви къдрици, попадали по слепоочията им лъскави и блестящи, не могат да се похвалят и с един косъм в повече от тези на другия. В следния миг всички присъстващи едва не получиха удар, когато единият пристъпи напред, приведе се с хладна воинска елегантност и произнесе с блеснали, засмени очи:
— Синове и дъщери на родовете Уелзли, Пърси и Фидена, всички познавате Артър Огъстъс Ейдриън Уелзли, херцог на Заморна, маркиз на Дуро и крал на Ангрия; запознайте се с неговия брат близнак Ърнест Джулиъс Морнингтън Уелзли, херцог на Валдачела, маркиз на Алхама и бъдещ наследник на Уелингтънзланд.
Не мога да опиша последвалата сцена; дори не си я спомням ясно. Сетивата ми сякаш се объркаха. Настана всеобщ устрем към камината, изблик от възклицания, внезапно протягане на ръце, поздрави и здрависване, а над всичко се извисяваше необузданият, дружен смях на двете подобия като зов на тромпет над тътена на водопад. Скоро глъчката стихна и аз се огледах наоколо.
Мери стоеше пред двамата и се взираше ту в единия, ту в другия, разтревожена и озадачена, но все пак щастлива. Не я оставиха да се чуди дълго. Единият я привлече внезапно в прегръдките си, тя се отпусна през сълзи на гърдите му и пророни:
— Значи Заморна е само мой! И винаги ме е обичал! Финик просто е изпълнявал дълга си! Мога ли, о, Ейдриън, смея ли да се надявам на прошка?
Той мълчаливо притисна устни към челото й, но тя си припомни изведнъж, че ги гледат много очи, извърна лице заруменяла, откопчи се от господаря си и се оттегли в една ниша, дето приседна, щастлива, доколкото й позволяваше преоткритата вяра в любовта и предаността му. Валдачела, както би следвало да зова новооткрития си брат, проследи снаха си с поглед; в ъгълчетата на устата му заигра иронична усмивка. Той отиде при госпожица Лори. Взе от скута й малкото газелоподобно създание и пристъпи с него към херцогинята.
— Хм — изви вежди, — веднъж рекохте, че това момиченце много, много прилича на недостойния си баща, при това придружихте думите си с дълбока и най-скръбна въздишка. Помня, че тогава, като съши пророк, предсказах, че ще настъпи миг, когато тази прилика няма да ви натъжава. Дойде ли този миг, Хенриета? Кажете „да“, инак никога няма да ви простя!