— Е — отбеляза херцог Уелингтън, — щом тази мъдра пантомима вече свърши, мога да продължа. Няма и половин час, след като портите на замъка отново се затвориха и всичко отново полека потъваше в покой, в една отдалечена стая отново се вдигна глъчка. Заслушах се, и като видях, че наместо да стихва, се усилва, станах и се облякох по възможно най-бързия начин. В коридора ме стресна силен писък и в този миг от отсрещния му край в светлината на лампите се зададе дребно създание, на вид не много по-различно от Финик и Пиник, камериерите на синовете ми, само че по-слабо и по-пъргаво. Размахваше ръце, смееше се и крещеше невъобразимо. Скоро разпознах Хари Линдзи, тогава десетинагодишен, противен, пакостлив, хитър палавец, който заслужава да го налагат с камшици всеки ден и всеки час от деня. Попитах го какво става, доста строго, предполагам, защото той отскочи встрани и застана на почтително разстояние.
„Ела при нашата Мини — каза, продължавайки да се кикоти, — господарю херцог, тя се е ошашавила, и мъненките, и те се ошашавили, и всичките женоря. Ония пишлемета се награбили и се стискат за гушите като вълци, и дойде някакъв човек и никой не мож’ го изгони, един, дето оня Лори го довлече в къщата. О, ела, ела, не пропускай гюрултията, господарю, а аз трябва да бягам, докато е отворена вратата“ — и драсна като светкавица.
Последвах го на секундата. Пакостникът хлътна в една стая в дъното на коридора, откъдето, изглежда, идваше шумът. Прекосих прага и очите ми се натъкнаха на чудновата гледка. Стаята бе добре осветена, а по люлката и други всякакви такъми можах да заключа, че е била наредена за детска стая на двамата господа, тъй сърдито разделени сега в противоположни ъгли. В средата на пода, точно под висящата от тавана лампа, забелязах двама кандидати за затвора на ръст една педя — едва-що родените близнаци, покатерени един върху друг, вкопчени в схватка, надаващи кратки, пискливи, пронизителни цвъртения като малки зверчета, да се мъчат с цялата си сила и с цялата си необикновена енергия, която изглежда притежаваха, взаимно да се удушат. Наблизо стоеше висок, изпит мъж в черно, с широкопола квакерска шапка в ръка, която от време на време хвърляше, сякаш да ги подстори да се бият още по-стръвно. Лицето му бе много мрачно и сериозно, а като се навеждаше над тях, подпрял длани о коленете си, изглеждаше искрено, все таки нелепо разтревожен. Хари Линдзи скачаше напред-назад, пляскаше с ръце, хилеше се доволно и току възклицаваше: „Ей, бре! Браво палета, по-добри сте от бой с петли!“, и подобни. Като финален щрих на картината госпожа Линдзи плачеше, кършеше ръце и на глас се оплакваше как се помъчила, но не могла да раздели борците. В дъното забелязах още три-четири девойки в същото плачевно състояние.
Като се отърсих от изненадата, помъчих се да се притека на помощ, но напразно. Открих, че не мога да прекрача тебеширения кръг, очертан на пода и дълъг близо три метра, макар да не се виждаше никаква осезаема преграда. Тъй си беше — който смее, да се усъмни!
Е, повикани бяха вдовстващата графиня Морнингтън, лейди Изабела Уелзли, понастоящем лейди Сиймор, лейди Изидор Хюм, нашият приятел лекар, сър Алегзандър, тогава много по-различен от сега, господин Максуел, младият Едуард Лори, стария Денис, Джейми Линдзи и неколцина други, но напразно. Помня само, че Линдзи, тогава корав старец, блъсна сина си Хари на пода и го изрита в несвяст от стаята, като не спираше да нарежда под нос колко долно било да се поддаваш на плътски наслади в миг, когато божията съдба се разкрива пред нас. Най-сетне схватката свърши, очевидно поради изтощение на главните действащи лица.
Тогава онзи с черните дрехи ги вдигна, положи ги в люлката, обиколи я няколко пъти, после с висок, пронизителен, напевен глас произнесе някакво римувано заклинание, което гласеше, че макар от дървото да са покарали два филиза, известно време в действителността ще има само един, защото от този ден насетне ги грози смърт, видят ли ги очи на смъртен едновременно, узнаят ли за съществуването им повече от дванайсетима души и живеят ли заедно. Даде на единия — Артър, по-малък с една-две минути, привилегията да се ползва с име, слава и открито съществование, него натовари и с бремето да понесе наказанието, разкрие ли се тайната. Ърнест освободи от последиците, но го обрече на уединение и неизвестност. Завърши с това, че магията ще действа дотогава, докато зрелият плод на напъпилия цвят падне в пепелта и дар и дарител легнат в гроба. С тези думи измъкна черна кутийка от джоба си, отвори я, извади картичка, хвърли я на масата и с нисък поклон напусна стаята. Бе най-обикновена визитна картичка със следните думи: Хенри Николай, търговец на плът и дух, пристанът на Лета, недалеч от вратите на Хадес, 18 юли, цикъл на вечността.