— Тази вечер ли ще се състои погребението?
— Погребението! — възкликна лейди Сиймор. — Мило дете, отде знаеш ти за смъртта, та дори за болестта? Огъстъс през цялото време остана толкова потаен й мълчалив, както всякога.
— Да, но доста ще се затрудни да остане чак толкова потаен, че аз да не го разкрия. Едва ли в живота му има повече от две-три случки, които да са ми неизвестни, при това поне една от тях датира отпреди раждането ми.
— Е, — намеси се баща ми — няма значение, проницателността ти този път не те излъга. Чарлс, племенникът ти, лорд Алмейда, почина преди седмица. Ще го погребват след час. Ако тържествено обещаеш да въздържаш това твое неуморно любопитство, което вече причини на брат ти толкова неприятности, може да ти позволя да присъстваш на погребението. Но ако немирният ти нрав не ти позволява да изпълниш това условие, остани си у дома. Нямам желание да те подлагам на мъчително въздържание.
Обещах с готовност, сетне попитах баща си защо е тъй необходима тази дискретност.
— Ще присъстват лица, които досега не си виждал. Бих желал все още да не се запознаваш с тях, по причини, които при цялата ти ранозрелост, драги, все пак ще ти е трудно да проумееш. Така че не прави и най-бегъл опит да разкриеш идентичността им, било то с дума, поглед или жест. Наказание за нспослушанието ти ще бъде най-суровият ми гняв.
Отново обещах, но не можех да не се питам кои ли ще да са тези забранени лица.
— Изабела, — продължи баща ми — ти се погрижи за него. Стискай здраво дланта му и не му позволявай да се отделя от теб нито за миг, докато церемонията приключи и опечалените се разотидат.
— Ще внимавам, братко — отвърна леля ми. Защото ако Огъстъс долови, особено в сегашното си злостно и сприхаво настроение, любопитство дори в погледа му, последствията може да се окажат фатални.
— Той не бива изобщо да се доближава до Огъстъс — строго разпореди баща ми. — Няма да рискувам нито неговия живот, нито този на останалите. А в момента те са толкова непредвидими и опасни, той пък е тъй неизлечимо любопитен, че в случай на стълкновение последиците неминуемо ще бъдат трагични. — Баща ми чукна златния си часовник с минутен репетир. — Единайсет и половина е, чувам, че вече изкарват каретата на частния вход. Хайде, Изабела, нямаме време за губене.
Взе траурната си шапка и черните си ръкавици, оставени на бюфета, хвана леля ми под ръка и двамата напуснаха заедно приемната, после заслизаха по парадното стълбище. Каретата чакаше досами портика, понеже нощта бе бурна и валеше. Настаниха се вътре. Мен ме повдигна един прислужник; баща ми ме взе на колене си и отпътувахме.
Независимо от тракането на колелетата, уличната глъчка, воя на вятъра и неспирното трополене на дъжда, заспах дълбоко в тази удобна поза и се събудих едва когато каретата спря. Бяхме спрели под „Свети Михаил“. Като слязохме, грамадните двери се разтвориха колкото да ни пропуснат и веднага се затръшнаха зад гърбовете ни. Вътре бе тихо, уединено и да не бе бледият лъч на две самотни лампи, всичко би тънало в непрозирен мрак. Едната лампа изпускаше мъждиви отблясъци иззад завесата на галерията с органа, другата носеше клисарят, който ни посрещна. Беше с празничния си стихар, а лицето му бе скрито с маска.
— Дойдоха ли? — попита херцогът на Уелингтън.
— Да, милорд, всички са събрани в погребалната зала.
— Води ни тогава — нареди негова светлост.
Клисарят се подчини и с лампа в ръка безшумно ни поведе под величествения купол, чийто висок покрив не се виждаше в плътния мрак, обгърнал катедралата. От органа се изплъзна тих звук. Заглъхна, подире му последваха други и скоро Моцартов реквием изпълни, със смиряваща строгост, необятната непрогледна празнота. Спрях се да послушам музиката. Лейди Сиймор сграбчи ръката ми и ме помъкна безмълвно. Спряхме пред вратата, която води към погребалната крипта на рода Уелзли. Водачът ни похлопа; отвориха ни и ние влязохме. В покоите на смъртта горяха множество лампи, но с мъждив, безцветен пламък, сякаш ненавиждаха въздуха, който ги разпалваше. Сводестите стени се открояваха съвсем ясно. Изглеждаха тъмни и влажни, но не слизести. В тях имаше много ниши, готови да приемат ковчези, а три бяха вече заети. Пред всяка имаше гробна урна. В средата на помещението стоеше поставка с малък ковчег, заметнат с покров от бяло кадифе. Наоколо стояха опечалените. Още с влизането си видях всичко в пълни подробности, по-долу съм се постарал да ги опиша възможно най-вярно.