Доктор Станхоуп, архиепископът на Ангрия, стоеше начело на групата, в архиерейски одежди. Отдясно, господин Съмнър в просто траурно облеело, отляво доктор Алфорд, също. Малко по-назад, облегнат на стената със скръстени на гърдите ръце и поглед, замислено втренчен в пода, се виждаше Заморна, блед и бездвижен, сякаш самият той олицетворение на бездиханната тленност. На дългите му тъмни клепки, морно отпуснати на страните му, не трептяха сълзи, а челото му, както обикновено, излъчваше строгост и скръб. Недалеч от него бе застанала Мина Лори. Лицето й, с цялото й същество, предполагам несъзнателно, бе извърнато към него и почти с гръб към групата. Плачеше много, но сълзите й избликваха най-бурно всеки път, щом погледнеше бледия лик на величествената фигура пред себе си.
Оттатък стоеше Ърнест Фиц-Артър. Бе захлупил лице с длани: между пръстите му се стичаха капки; но ръководен от същия дух като баща си, той бе твърде горд, за да даде по-доловим изблик на скръбта си. За тъй млад човек, демонстрираше изключително пламенни и горещи чувства. Забелязах, че му е трудно да потисне мъката, която тежи на сърцето му. Дотук изброените опечалени ми бяха познати, но откъм долния край на ковчега имаше двама, които не познавах. Дама и господин, дамата забулена с двоен воал от черен креп, а господинът с наметало, обточено със самурова кожа От време на време си шепнеха един другиму, а веднъж дамата пристъпи и към Заморна. Заговори му успокоително. Той се поусмихна и й каза, „ако иска да утеши страдащите“, да се обърне към онова дете, посочвайки Ърнест.
— Не — гласеше отговорът й. — Едуард трябва да ридае, смъртта на другаря му е тежка загуба за него. Но за теб загубата му е може би по-скоро пощада.
— Е, Емили, не виждаш сълзи по страните ми. Бедната Мина — и той я погледна със съчувствие — страда за повереника си, но аз съм спокоен като… — Взря се многозначително във вече споменатата фигура със самурената наметка и замълча.
— Спокоен, Огъстъс! Отвън може би да, но си тъй смъртно блед.
— Емили, повдигни мантията и провери дали и той не изглежда блед.
Тя поклати глава и се отдалечи.
Баща ми излезе напред. Застана при двамата непознати; господинът му протегна ръка, която негова светлост херцог Уелингтън стисна най-топло. Жената отмести воала си, но понеже в същия миг се обърна с гръб, чертите й си останаха за мен все тъй забулени в тайна. Херцогът мълчаливо я целуна по челото. После заедно с тайнствения гост се отмести встрани. Двамата продължиха известно време да се разхождат из отдалечения край на криптата, приглушено водейки оживен разговор. Сега забелязах, че непознатият има необикновено благородна осанка и походка, изправен е гордо, а гласът му, макар и сподавен, е властен и дълбок.
Не след дълго вратата се отвори и маскираният клисар въведе тържествено принц Джон Снийчизланд, придружен от лорд Росъндейл. Разбира се, и двамата бяха облечени в черно. Росъндейл застана до Ърнест. Изгледа го с чистосърдечно съчувствие, но нищо не каза Фиц-Артър сложи край на сълзите в мига, щом влезе приятелят му, прехапа устни и сякаш твърдо реши повече да не дава израз на слабостта си. Фидена подмина Заморна, без да го забележи, защото, както вече казах, Артър стоеше малко встрани. Застана при баща ми и събеседника му, поклони се на първия и понечи да подаде на втория ръка с думите:
— Скъпи Заморна, как сте?
Онзи избухна горделиво и благородникът отстъпи стъписано крачка-две назад. Огледа се с изненада. Артър бързо застана при него. Лицето му, само преди миг студено и бяло като мрамор, пламтеше като божур.
— Джон — сграбчи отривисто ръката му — не ме ли позна?
— Разбира се, Артър, познах те, но не те видях веднага, а като забелязах баща ти в компанията на висок господин, подведох се и допуснах грешка. Тя вече е коригирана обаче, и понеже нямах намерение да нанеса обида никому, надявам се, че няма оскърбени.
Непознатият, без да издума и дума, зае мястото си до забулената дама, а лицето му остана все тъй скрито в дълбоките гънки на качулката му.
Заморна притисна дланта на Фидена в двете си ръце и за известно време се възцари тишина. Нарушаваше я само скърцането на ключа, който клисарите превъртаха в ръждясалите ключалки на входната врата.
— Всички ли са тук? — попита херцог Уелингтън, когато това действие приключи.