Демонът бавно започна да ме притегля към себе си, за да се наслади на вечерята си. Ама разбира се! Нали му казах къде да получи Коня и повече не му бях нужен. За това, че без мен изобщо няма да види никакъв Кон, тъпата твар дори не помисли.
— Спри! — изписках, когато до зъбите му оставаше не повече от половин ярд. — На Шдуъйрук няма да му хареса, ако ме изядеш!
— Хх-хшш-ааа? — изумено изсъска Вухджааз и дори за миг ме пусна.
Но само за миг. Той веднага коригира грешката си и приближи към лицето ми муцуна, излъчваща крайна степен на подозрителност.
— Какво общо има тук моят брат?
— Той също остана и също търси Коня! — казах и бързо добавих, за да избегна неприятни ексцесии и недоразумения: — Но аз съм на твоя страна!
— Да? — демонът за миг се замисли. — Наистина ли?
— Наистина! Докато съм жив, мога да залъгвам Шдуъйрук и да му разправям, че не знам къде е Коня. Но ако ме изядеш, брат ти ще разбере, че си научил къде е Коня, защото съм умрял!
Глупост? И то каква! Но за „умния“ демон тази нелепост беше напълно достатъчна! Ако не друго, поне на баламосванията бях майстор!
— Брат ми е глупак! Въпреки че може наистина да схване.
— Шдуъйрук е много глупав, той не е толкова умен, колкото Вухджааз — мазно отбелязах аз.
Надявах се Шдуъйрук да не е наоколо и да не чува думите ми.
— Дрън-дрън, значи с брат ми аз ще се оправя сам, а сега съм прекалено гладен и много искам да ям.
Вухджааз отново започна бавно да ме притегля към себе си. Заля ме вълна от паника, гледах не малките глиги и си мислех, че да бъдеш изяден от това тъпо чудовище си е най-лошата смърт от всички възможни.
— Не можеш да ме ядеш! — отчаяно закрещях аз и започнах да ритам.
— Защо? — опули се Вухджааз, очевидно очакваше всичко друго, но не и настояванията ми, че уловената плячка не може да се яде…
— Болен съм от заразна за демоните болест! — това беше първото, което изникна в главата ми.
— Краста? — уплашено изкрещя Вухджааз и разтвори пръсти.
Аз не особено естетично се пльоснах на земята и си ударих задника.
— У-у-у — това беше всичко, което успях да произнеса от болка.
Изтърсих се, трябва да отбележа, перфектно.
— Какво „у“? Питам те, краста ли е? — изсъска Вухджааз, но кой знае защо не бързаше да ме приближи.
— Точно така — закимах аз и в потвърждение на думите си започнах отчаяно да се чешя.
— Вухджааз умен демон! Не ме лъжи! Как би могъл да се заразиш с краста?
— От Шдуъйрук, разбира се! — лъжех до посиняване.
— Проклетото братле вечно разпространява зарази! — Вухджааз разстроено удари с юмрук по стената на близката къща.
Стената уплашено изстена, но издържа удара.
— Точно така!
— Добре! Ще отида там, където каза! Но ако ме излъжеш, аз въпреки всичко ще изсмуча мозъка от костите ти!
— Не закъснявай! — говорех си сам, тъпата твар вече беше изчезнала в стената на сградата.
Съсредоточих се върху себе си. Ръцете май не трепереха, а и гащите ми също бяха напълно сухи и чисти. Някак внезапно и спонтанно осъзнах, че току-що бях на косъм от бездна. От бездна със зъби, за да бъдем точни. Спаси ме моята съобразителност и безнадеждната глупост на един от най-умните демони, да пъхнат трън под опашката на камилата му, както казват жителите на далечния Султанат.
От друга страна, бях изпълнил поредната част от своя план. Доралисците и двата демона вече бяха поканени на официален банкет в заведението на мошеника Гозмо. Оставаше да кажа на още две страни и на собственика на заведението и работата, може да се каже, ще е сигурна.
Библиотеката беше наблизо и аз се отправих към нея. Макар в града да беше нощ, този път никой не се криеше по къщите. На площада имаше достатъчно много хора, дори забелязах петима стражи, които наперени като бременни гъски се клатеха около статуята на Грок, явно опасявайки се, че жителите на града, опиянени от получената свобода, ще откраднат неповдигаемата скулптура.
Да бе, да. Хвърлих бегъл поглед към дома на покойния Патийски. В прозорците, както следваше да се очаква, светлина нямаше. Слугите спазваха траура, но мисля, че нямаше да е за дълго. При херцога беше пълно с наследници, така че наследството му едва ли щеше да пустее дълго и скоро прозорците отново щяха да грейнат радостно, и никой нямаше да си спомня за мистериозното убийство, станало в спалнята на бившия собственик.