Главният вход на библиотеката, както се и очакваше, беше затворен. Високите триярдови врати като мълчаливи спящи великани надвиснаха над мен. Дали да не опитам да намеря оня вход, през който старецът ме пусна предния път.
Трябваше да обиколя около сградата и да вляза в тясната полутъмна уличка. Тук, естествено, нямаше никой — кой нормален гуляйджия би тръгнал в тъмното, ако има на свое разположение целия площад Грок; просто трябва да направи няколко допълнителни крачки.
Тъкмо се канех да заудрям по желязната врата, за да събудя не само Болт, но и целия квартал, когато изведнъж забелязах тънка ивица светлина изпод вратата. Странно. Много странно. Изглежда Болт отново се е напил и е забравил да заключи библиотеката за през нощта.
А какво ще стане, ако вместо мен, честния и крайно почтен човек, при него се отбие някой чевръст крадец? Ами тогава сигурно щеше да отнесе като вятър половината редки книги от всички тези стелажи и рафтове. Усмихнах се и бутнах вратата. Тя услужливо се отвори, откривайки пред погледа ми тъмния служебен коридор. Факел имаше само до вратата, навътре беше пълна тъмница. Изругах беззлобно по повод факта, че някои все нямат време да направят нормално осветление, свалих факлата от стената и тръгнах по познатия коридор, игнорирайки разклоненията вляво и вдясно.
Бях тук вече за втори път, а това беше напълно достатъчно да запомня пътя. Факелът светеше добре, така че пътуването до залите с книги ми отне не повече от няколко минути. Магическото зрение след Закритата територия така и не се върна, затова се наложи да разчитам единствено на източника на светлина в ръката ми и проклятията по адрес на Хонхел.
Най-накрая стигнах до залата на библиотеката. Светлината на фенерите, старателно затворени с гномски стъкла, за да не може огънят, да не дава Сагот, да плъзне навън, беше напълно достатъчна, и само някъде високо горе, близо до тавана, шкафове и стелажи тънеха в мрак.
Огледах се, намерих свободен държач за факлата и смятах да я поставя там, но промених решението си и се върнах малко назад, в коридора, където я оставих, като я пъхнах в празна скоба. Нямаше нужда да ядосвам Болт, че направо паралич щеше да хване, като види, че съм домъкнал открит огън при скъпоценните му книги.
— Ей, Болт! Аз съм, Гарет! — извиках и гласът ми отекна в сводестия таван, заблъска по стените и се разтвори, потъвайки в паяжината от книги и шкафове.
Тишина. Нито звук. Старецът явно наистина беше препил и сега спеше някъде под масите. Въпреки че е възможно просто да е зле със слуха и да не чува приветствените ми викове.
— Болт! Тук ли си?
Тръгнах бавно покрай стелажите, като въртях глава и търсех с поглед познатата прегърбена фигура. Звукът от стъпките ми потъваше в каменните плочи, с които беше покрит подът на библиотеката. Никой. Тишина. Само полумрак, призрачни стелажи и книги. Тук можеше да обикаляш хиляди години, без да срещнеш жива душа. Завих рязко надясно и тръгнах към масите, където предния път изучавах книгите. Беше подходящо място да удариш бутилка-две вино, без да се безпокоиш, че някой може да нахлуе неочаквано и да те притесни, така че си заслужаваше да потърся Болт там. Ако старецът го нямаше, щеше да се наложи да се върна в коридора, водещ към сервизните помещения, и да потърся бърлогата му.
Между стелажите и шкафовете нямаше фенери и аз се оказах в полумрак. Мина ми мисълта да се върна и да взема някой от фенерите, закачени на стената до входа, но отпред примигна светлина и нямаше смисъл да се връщам — намерих това, което търсех.
— Болт! — успях да извикам, преди да нахълтам в залата за четене.
Наистина! На една от масите стоеше ярко светещият фенер, чиято светлина бях зърнал преди минута.
Фенерът се намираше в приятната компания на бутилка вино, наполовина изяден къшей хляб и връзка зелен лук. Забелязах, че бутилката е почти празна, само на дъното се виждаше малко вино. Самият собственик на бутилката се беше проснал на пода с глава, навряна едва ли не под масата. Болт лежеше с лице към пода, право в локва червено вино. В главата ми проблесна мисълта, че така като нищо може и да се удави.
Промърморих под нос нещо нелицеприятно за любителите на наливането до козирката в най-неподходящото време за това и пристъпих към спящия пияница, като трескаво проигравах в главата си варианти как по-бързо да го накарам да изтрезнее, за да поговорим. Очертаваше се съвсем не лека задача.