— Болт! Това съм аз, ставай — наведох се над него и го разтърсих за рамото. — Как може толкова да се…
Не довърших изречението, защото забелязах нещо доста гнило — изглежда Болт не дишаше. И лежеше не в локва вино, както ми се стори в началото, а в локва кръв. Собствената му кръв.
Внимателно обърнах стареца по гръб. Действително, някаква гадина беше прерязала гърлото на бедния дядка от ухо до ухо. Тялото беше още топло, а и изтеклата кръв не беше много, следователно убиецът или убийците бяха оправили Болт съвсем наскоро, може би точно когато влизах в библиотеката, че дори и по-късно. Тоест имаше голяма вероятност да не са се отдалечили много и да ги настигна още на първата улица. Вече се поддавах на моментния порив, но гласът на разума основателно охлади жаждата ми за справедливост. Този път Господарят ме беше изпреварил и аз никога нямаше да узная чий пръстен са показвали Ростгиш и Шниг на Болт. И да хукна след неизвестните убийци, които като нищо можеха и да не са хора, нямаше никаква логика. А че всичко това е работа на слугите на Господаря изобщо не се съмнявах.
Затворих очите на стареца и се изправих. На бедния човек вече с нищо не можеше да се помогне. Жалко, бях успял да се привържа към мрънкащия и свадлив дядка.
Криволичейки между масите, от тялото към вътрешността на залата се виеше кървава диря. Явно Болт беше убит другаде, а след това е бил домъкнат тук. Но защо тук? Нямаше ли да е по-лесно да го оставят някъде между рафтовете, за да не бъде открит веднага? Странно…
Взех фенера от масата да си осветявам пътя и тръгнах по кървавата следа. Я виж ти! Не успях да направя и двадесет крачки и се натъкнах на втори труп.
Този навъсен недорасляк го знаех. Единият от двамата, който избягаха от уличката, където ме бяха сгащили неподготвен заедно с Родерик. Но този път късметът го беше изоставил, не беше успял да избяга. От гърдите на главореза стърчеше нож, който предния път бях видял в Болт. Значи все пак старецът беше продал скъпо живота си, Дивите сърца не си отиват просто така от този свят, не изчезват, един от убийците беше платил за вси…
Не успях да довърша мисълта си — три сенки скочиха в светлия кръг, появявайки се внезапно някъде откъм тъмните стени на рафтовете. Едната едва не скочи върху мен. Забелязах проблясък на метал в ръката й и отскочих настрани, като почти попаднах под ножа на другата.
Отвратителна тъмнина! Откъде накъде реших, че убийците са избягали?! Нали е много по-лесно да се скрият в мрака на залата и да изчакат, докато неочакваният посетител си тръгне! Или да издебнат подходящ момент и да го изпратят след стареца при боговете.
Отскочих назад, придържайки се към шкафовете с книги. Тримата убийци пристъпиха напред. Ех! Арбалетът не беше зареден, така че не можех да се възползвам от него. Единствената ми надежда оставаше ножа и полузабравените уроци на Фор. Мълчаливо извадих оръжието и като го протегнах пред себе си, зачаках нападението. Не хранех илюзорни надежди, че ще се разделим мирно и тихо. Тези момчета за пари са готови и баба си да убият, че дори и цялото си семейство в добавка. Още повече, че двамата убийци ги бях виждал и преди, и то при не най-добри обстоятелства. Първият, този, който скочи право върху мен, беше партньорът на навъсения, убит от Болт.
Този пръкнал се от мрака изрод стискаше нож в лявата си ръка и сладко се усмихваше, сякаш пред него не беше приклещен в ъгъла мъж с нож, доста по-голям от неговия, а сладката му майчица, купила бонбони за Изрода.
Вторият беше не друг, а самият Ярги, макар и не в оранжево-черната си униформа, а в цивилни дрехи, затова и не го познах веднага. Излизаше, че момчетата работят за неизвестния слуга на Господаря — щом като тук е един от подкупните стражи. Интересно, а къде ли бяха останалите? Почиват си след нощния бой с доралисците?
Ярги също не беше с празни ръце. Ножът му беше със същия размер като моя, а и го държеше доста умело.
Третият убиец не го познавах. Здравеняк, може да се каже, обрулен от ветровете. Изглеждаше като вълк до два помияра. Ножът в ръката му нервно потрепваше в безумен опит да танцува, а после замираше за няколко секунди, преди отново да започне едва забележимия си за окото танц.
— Така, така, така — лениво провлачвайки думите, заговори Изрода, спирайки заедно с приятелчетата си на десетина крачки от мен. — Я да видим кой го тегли към знанието?
— Стига приказки, да го довършваме и да изчезваме! Работата вече е свършена — изхриптя Вълка.