Единственият проблем беше, че не разполагах с време.
— Кой глупак е учил Ярги да се бие с нож? — стигнаха до мен думите на започналия да губи търпение Муха. — Сега този тип ще го убие!
Ръката на Ярги безпомощно висеше, цялата облята в кръв, но той яростно мина в настъпление, размахвайки нож в опит да ме заблуди с фалшив финт. Заизвивах се като змиорка, за да избягна срещата със смъртта. В крайна сметка се сдобих с леко одраскване по гърдите, а Ярги получи хубав ритник в крака.
— Време е да приключваме с този фарс и да изчезваме — търпението на Муха беше на изчерпване, тоест много скоро щеше да се наложи да се бия с трима противника едновременно.
И по-точно не да се бия, а да умра. Време беше да форсирам събитията, в противен случай ще се присъединя към Болт и оня другия.
— Ярги! Снощи доралисците добре са ви потрошили!
— Откъде знаеш? — от изненада Ярги спря с опитите да ме наръга и замръзна втрещен.
— Неназовимия ми прошепна! — казах и вкарах педя стомана в корема му.
Това беше отлична възможност да приключа поне с единия от тримата.
— Ъ? — той не направи никакъв опит да се защити или да ме удари с нож в отговор.
Отзад се чу ядосаната ругатня на Изрода.
— Ти ме уби, кучи сине, ти ме уби — захърка Ярги, изпусна ножа и сграбчи в мъртва хватка оръжието ми, което така и си остана стърчащо от корема му.
А когато започна да пада по лице, аз трябваше да пусна дръжката на ножа, в противен случай Ярги щеше да повлече и мен. Ножът остана да стърчи от корема на покойника и аз останах без основния си и най-силен аргумент, а от това се възползваха убийците.
Двамата останали главорези вече без никакви разговори се втурнаха едновременно към мен. Аз крайно неизящно се постарах да запазя дистанцията между нас и същевременно да докопам стъклениците в кесията на колана. Успях и в двете неща. Хвърлих тумбесто шишенце с отровно-жълт цвят към Муха, но той само наведе глава и проклетата магическа джаджа се разби в крака на гигантски стелаж с книги точно зад тях. Така че вместо главата на Муха във въздуха се разтвори крака на стелажа. Прекрасно!
— Ела тук, Гарет! Стига си бягал! Ще те накълцам на лентички! — Изрода кипеше от жажда за кръв.
Междувременно стелажът, загубвайки опора, започна да пада напред точно върху нищо неподозиращите убийци. Още съвсем малко и двамата щяха да бъдат смазани от тежестта му, но шумът на книгите, плъзгащи се по полиците и падащи на земята, привлече вниманието им. Муха, без да мисли, отскочи встрани, направи напълно приемливо претълкулване през рамо и излезе от опасната зона. Изрода започна да се обръща и изненадано зяпна с уста, но попадна под дъжд от знание, състоящо се от планина от книги, а след това го настигна и безногия стелаж, погребвайки го под себе си.
Стори ми се, че чух мляскащ звук, който заглуши дори предсмъртния стон, когато злощастният убиец беше сплескан като палачинка. Но време за размишления нямаше — все още оставаше Муха, най-опасният от цялата тройка.
Огледах се, но убиецът не се виждаше никъде, беше изчезнал в тъмнината. Трябваше да се върна към оставения на пода фенер до тялото на Ярги. Намръщих се гнусливо — този покойник ме отвращаваше — обърнах Ярги и извадих от корема му своя нож. Кръвта по острието избърсах с чистите остатъци от сивата риза на мъртвия стражник. Вземайки ножа в едната ръка, а фенера — в другата, аз бавно започнах да се придвижвам назад, към изхода, като се ослушвах на всяка крачка. Да се сблъскам с притаилия се някъде в тъмното Муха щеше да е не много приятен край на тази нощ.
Добрах се до тялото на Болт и оставих фенера обратно на масата, по-нататък можех и така, нуждаех се от свободна ръка, и тук трябваше да избирам — или светлина, или възможност да се движа по-бързо.
Шум вляво — рязко извърнах глава, но не видях нищо освен книги.
„Какво ми става? — помислих си. — Защо изобщо съм извадил ножа, когато си имам арбалет?!“
Бързо прибрах ножа, извадих арбалета, заредих го, издърпвайки ръчката, и махнах предпазителя.
След това, за мое допълнително успокоение, захапах още един болт с уста, за да не губя време, ако първите два пропуснат целта. И ето така, може да се каже, въоръжен до зъби, аз започнах организирано — не мога да намеря по-подходяща дума — да отстъпвам към изхода на библиотеката.
Зад всеки шкаф, зад всяка книга, във всяка сянка ми се привиждаше дебнещият ме Муха. Но не, нищо. Тихо и пусто, като на гробище нощем. Едва се сдържах да не хукна. Много исках да се измъкна колкото се може по-бързо от полумрака, царящ сред книжните рафтове. Но да бягам означаваше да загубя контрол над ситуацията, а следователно и да съм по-уязвим. Затова трябваше да се придвижвам изключително внимателно, като по тънък лед. Нито бързо, нито бавно.