Изглежда Гозмо беше потънал в петия си или дори седми сън. Спеше като невинно дете и аз възхитено поклатих глава. Ето какво означава липсата на съвест и абсолютно спокойствие за собствената ти кожа!
Промъкнах се на пръсти до леглото и внимателно пъхнах ръка под възглавницата. Така си и мислех. Пръстите ми се натъкнаха на нещо студено. Приятелчето Гозмо не беше толкова глупав и спокоен, колкото изглеждаше, щом държеше под възглавницата си такова парче желязо! С него се спеше доста неудобно, но пък спокойно, това беше сигурно. Е, нямах намерение да го използвам, можеше само проблеми да докара, а ползи — никакви. А и не мислех, че кръчмарят ще тръгне да прави глупости.
Пак така тихо се отдалечих от спящия и като махнах някакви парцали от креслото, седнах. Вмъкването на Гарет в леговището на Гозмо трябваше да бъде ефектно, кръчмарят го заслужаваше, а и исках да измисля как да си върна на проклетия предател — поне малко да се компенсирам. Тук Сагот ми подхвърли налудничавата мисъл, че много отдавна, преди около пет години, когато бях в стаята на Гозмо (но тогава влязох през вратата), на една от стените висеше тежък ловен рог, инкрустиран със сребро. Доста радваща очите вещ. А и не само очите. За джоба също не беше лоша, тъй като цената на това нещо беше малко над четиридесет жълтици. Станах, приближих до стената и по метода на пробата и грешката скоро напипах злополучния рог, удостоен с честта да играе главна роля в сцената със събуждането на Гозмо.
Уау! Оказа се доста тежък.
Пристъпих до креслото, измъкнах арбалета, уверих се, че е зареден, и седнах, слагайки оръжието на колене. Честно казано, едва се сдържах да не избухна в смях, защото вече си представях физиономията на Гозмо, събуден от звука на рога. Не се притеснявах, че ще събудя и някой друг. Гозмо не даваше стаи под наем за през нощта, така че гости нямаше, а биячите след работа се прибираха вкъщи. В кръчмата бяхме сами, а що се отнася до съседите, те през живота си бяха виждали много по-фрапиращи работи. И по-точно, чували.
Добре, време беше да започвам. Вдигнах рога към устните си, поех си дълбоко дъх и го надух. Ама че звук! Дори и аз не очаквах такъв ефект! Ревът на зараждаща се лавина, вплетен с вопъла на изпаднал в ужас великан, се замята из стаята, отразявайки се в стените, и закънтя в ушите с многогласния звън на разгневени богове!
Гозмо прекъсна хъркането и подскочи цял ярд във въздуха заедно с одеялото. Приземявайки се, започна отчаяно да върти глава, без да може да разбере какво става. Насладих се на мига и после весело се разкикотих.
— Кой е там? — гракна Гозмо, който още не можеше да се ориентира в тъмнината и затова виждаше единствено отворения прозорец.
Ръката му се плъзна под възглавницата.
— Гарет.
— Гарет, ти ли си? — Гозмо очевидно не можеше да повярва на ушите си и замръзна, без дори да се опитва да изтегли ножа изпод възглавницата.
— Да, аз съм. А ти си изкарай ръката. Няма да те изям. И запали свещ.
Ръцете на кръчмаря трепереха, така че светлината се появи не веднага, а след като се появи, освети основно не мен, а стария разбойник, седящ и премигващ на леглото. За него представлявах само сянка на стола, размит контур на границата между светлината и тъмнината. Светлината на свещта просто не стигаше до мен, тъмнината я поглъщаше още на половината път.
— Е, съвзе ли се?
— Гарет, наистина си ти! Само човек като теб може да направи всичко това!
— Радвам се, че ме позна, а сега да поговорим.
— За какво? — Гозмо изглеждаше едновременно ядосан и ошашавен.
— Ами има една работа тук. Много мислих…
— Ще ти е от полза — прекъсна ме кръчмарят.
Тетивата звънна и като изсвистя през стаята, болтът удари в таблата на леглото съвсем близо до Гозмо. Той подскочи от изненада:
— Ти да не си полудял?
Стори ли ми се или в гласа му наистина се прокрадна нотка на страх?