Отместих полуживия младеж, отворил ми вратата, и влязох в къщата, като се стараех да дишам колкото се може по-нарядко. Парите на беладоната, както вече казах, оказваха доста страховит ефект върху неукрепналия и несвикнал с този наркотик мозък.
— Ей, защо така? — шашна се младежът от моята наглост и леко изплува от света на сънищата.
— Защото така, шибаняко — прошепнах зловещо и го повиках с пръст.
И той като послушно теленце пристъпи напред и се наклони да разбере какво толкова шепна там. Бързо сграбчих надрусания идиот за ухото и силно го дръпнах.
— О-ох! — извика младежът и заподскача на пръсти, когато вдигнах ухото му почти до тавана. — Боли!
— Изобщо не се съмнявам. Тепърва ще разбереш какво е болка! Вие защо не плащате?! — страховито се намръщих аз.
— На кого-о-о-о? — запищя младежът с несвойствен глас.
Изглежда само за минута бях успял да постигна това, което не успяваха всички доктори от болница Десетте мъченика за цяла година. Наркотичната отрова с гръм и трясък излетя от главата на младежа.
— Вие тук какво, мислите се за звено на Борг ли?! Защо не платихте на доблестната стража, която с риск за живота си защитава вас, отрепките, от всякакви беди и напасти?
— Аз не зна-ам! — изскимтя младежът, очевидно мечтаеше да изчезна като наркотичните му видения, но не се получи. — Ле-елята знае!
— Къде е тази леля? — изревах аз и още веднъж дръпнах нещастника за ухото.
— Тук съм — раздаде се заплашителен глас зад гърба ми. — Пусни клиента.
Без да бързам да изпълнявам прозвучалата заповед — ухото на клиента можеше пак да ми потрябва — аз се обърнах и буквално забих нос в корема на същата тази леля. Наложи се да вдигна глава нагоре, за да видя лицето й. Уау! Длъжен съм да отбележа, че ако я бях срещнал в открито поле, щях да бягам, без да се оглеждам, поне двайсет левги. Кълна се в родната си майка, в предците на тази леля имаше не по-малко от десетина трола и няколко великана, макар това да е просто невъзможно, никой бог няма да толерира такова създание в Сиала. Но бързо забравих за генеалогията на лелята, когато забелязах оръжието в ръцете й — гигантска дървена точилка. Всъщност трудно би могла да се нарече точилка. По-скоро беше сопа, с която с един удар без проблем можеш да свалиш на земята рицар заедно с коня му. Осъзнавайки, че всеки момент това нещо ще се стовари върху главата на бедния Гарет, светкавично се задействах.
— Ти! — изревах страшно и като пуснах ухото на пищящия хлапак, тикнах пръст в обемистия корем на лелята. — Искаш ли да излетиш от града заедно с отровата, която продаваш тук?! А?
Лелята се шашна не по-малко от младежа. Явно досега всички, които я бяха виждали, са замирали и ставали по-ниски от тревата, за да не получат точилка по главата. А сега пристига някакъв си тип, крещи с пълно гърло и изобщо не се страхува от нея.
— Какъв е проблемът… — тя се поколеба, а след това с усилие добави за всеки случай: — Господине?
Правилно, не се знае какъв може да се окажа, така че по-добре да се презастрахова и да нарече непознатия господин.
— И тя ме пита какъв е проблемът? — аз тъжно поклатих глава и зацъках с език. — Ти ли си собственичката на тази кочина?
— Ами аз съм — вече доста по-решително отвърна лелята.
Още малко и ще се опомни, и тогава цялата ми блестяща импровизация ще се разбие като морска вълна в непробиваемата й стена от сила и увереност.
— Много добре, че си ти — измърморих аз, заобиколих я и се отправих към стълбите. — Накъде води тази стълба?
— Към покрива — лелята ме последва по петите, намръщена колкото озадачено, толкова и подозрително.
— Да отидем да поговорим без свидетели — казах високо, без да се обръщам, правейки се на важна клечка. — Защо не плащаш за защита?!
— Ти да не си от стражата? — загрижено попита лелята, трополейки зад мен.
Стълбата жално заскърца и се заклати. Притесних се, че няма да издържи и ние заедно с лелята ще рухнем долу. Най-ужасната перспектива беше да се приземя пръв. Голям майтап ще е, ако това туловище се стовари отгоре ми и превърне Гарет в прекрасна кръгла питка!
— Как позна? — изсумтях презрително.
— Но аз платих! — запротестира лелката. — Този месец платих!
— Нима? Тогава защо съм тук? — продължих с комедията аз.
На втория етаж още по-силно вонеше на беладона. Направо на пода, облегнати на стената, седяха бледите любители на тревата. Синкавият дим изпълваше коридора с призрачните дантели на наркотичните сънища, и аз светкавично прелетях през него, в противен случай при липсата ми на опит с вдишването на този боклук като нищо можех да падна на място, отнасяйки се в разноцветни сънища.