Планът ми сработваше. Естествено, лелята беше платила на стражите, за да си затварят очите за малкия й бизнес и да не закачат къщата. Естествено, с наглост и нахалство бях успял да проникна тук, където иначе никога не биха ме пуснали. Забелязах една по-малка стълба, водеща към покрива, и започнах да се изкачвам нагоре.
— Казвам ви, господине, аз собственоръчно платих преди седмица. Петнадесет жълтици, директно на капрала.
— Аха! — вече бях на покрива, съвсем близо до покрива на кръчмата на Гозмо. — Е, щом сте ги дали на капрала, тогава нямам повече въпроси. Сбогом.
Усмихнах се мило — на жените обикновено им харесваше моята усмивка — и с два скока се озовах на покрива на кръчмата. Лелята недоумяващо ме гледаше от съседния покрив. Все пак за размерите си съобразяваше много бързо. Осъзнавайки, че най-елементарно са я преметнали, тя избълва една цветиста псувня, а после хвърли точилката. Роден съм под щастлива звезда и навреме се наведох. Дебелата сопа със страховито изсвистяване прелетя над главата ми и с трясък се удари в нещастния покрив на кръчмата. Дупка не проби, честно казано, но няколко керемиди се превърнаха във фин червеникав прах. Естествено, не останах да чакам кога на лелята ще й хрумне да докопа с ръце фалшивия събирач на подкупи и се шмугнах в малък тавански прозорец.
Шмугнах се така, че едва не настъпих внимателно поставения от някого капан. Ловджийски, да ме изпекат тъмните елфи! С такъв би трябвало да се лови, най-малкото, възрастен трол! Самата истина! Толкова за гостоприемството на приятелчето Гозмо!
На тавана беше прашно и мръсно, така че капака в пода, водещ към кръчмата, открих доста трудно, едва след като разрових купчината стари парцали, кихайки постоянно от праха. Капакът се оказа заключен, при това от другата страна, и докато успея да го отключа, поне десет пъти проклех и ключалката, и Гозмо, и момчетата на Маркун в едно с тъпите доралисци.
Отдолу нямаше стълба, така че просто скочих на пода на втория етаж, като едва не се стоварих върху минаващия по коридора Гозмо. Кръчмарят извика от изненада и се отдръпна до стената, като в страха си едва не повтори подвига на Вухджааз. Какъв подвиг ли? Онзи с преминаването през стените.
— Гарет! В гроба ще ме вкараш! — изпъшка, когато най-накрая ме позна. — Не можа ли да измислиш по-малко екстравагантен начин да ми дойдеш на гости?
— Направи ли всичко както ти казах? — игнорирах въпроса му аз.
В последно време нещо нямах мерак да ходя на гости на Гозмо.
— Да! Мракът да те отнесе! Маркун с момчетата вече от два часа е тук.
— Вече? — главата на гилдията на крадците, както винаги, беше нетърпелив. Появил се е доста по-рано от указаното време. — Добре, негова си работа. Макар че съм готов да се обзаложа — настроението му е лошо.
— Лошо?! — Гозмо отчаяно закърши ръце. — Свършен съм! Само да разбере, че няма да има никаква сделка, и момчетата му ще ни пречукат!
— Не мрънкай — беззлобно подхвърлих аз. — Вече нямаш избор.
Което си е вярно, вярно е. Дори да реши да ме издаде на Маркун, кръчмарят така или иначе ще е покойник. Дебелият плужек, по чиста грешка на боговете станал глава на Гилдията на крадците в Авендум, предателство не прощаваше, и при неуспех Гозмо го чакаха любимите кейове. А после и безименна надгробна плоча. Ако изобщо има плоча, може и да не сложат. Градските власти не се охарчваха кой знае колко за последното пътуване на неизвестни покойници. Най-вероятно ще го закопаят някъде в покрайнините на града, в масов гроб за бездомници, и ще го забравят.
— Проклета да е онази нощ, когато те послушах — измърмори Гозмо.
Предполагам, че и него го навестяваха аналогични мисли за масовия гроб.
— Няма нужда от паника, вредно е за работата. По-добре мисли за нещо приятно. Получи ли вече своя дял от златото?
— Не — намръщи се Гозмо. — Проклетият дебелак обеща да плати след приключване на сделката.
— Спокойно, сделка ще има. Точно в полунощ. А засега налей бира на момчетата да не скучаят. Че могат да се разстроят и да потрошат заведението.
— За чия сметка да им налея? — топлината в очите на стария крадец беше не повече, отколкото в ледена висулка на превала С’у-дар.