Арцивус още веднъж ме погледна лошо. Престорих се на невинно агънце, но погледът на мага не успях да издържа и затова се взрях навън през прозореца, добре, че този път не беше закован с дъски.
— Студено — измърмори Арцивус и взе поставеното до него вълнено одеяло.
Лично аз не чувствах никакъв студ, лятната нощ беше топла.
— Добре, разказвай.
„Какво да разказвам?“ — исках да попитам, но си замълчах. И на умрял гоблин щеше да му стане ясно какво иска да чуе от мен Арцивус.
— Нека ти помогна — усмихна се старецът. — Започни с това, как разбра в кого е Коня и как така в Авендум пак се появиха демони, които, по твоите думи, бяха изчезнали за вечни времена.
Поех си дълбоко дъх, стегнах се и започнах да разказвам. Истината и нищо друго освен истината. Първата част на историята ми Арцивус вече я беше чувал, така че аз само малко я допълних, като прибавих разговорите с демоните. След това трябваше да разказвам за Закритата територия, но се позовах на факта, че това е прекалено дълъг разговор и ограничих историята си до — отидох, взех, върнах се. Всички подробности оставих за следващия път, надявайки се, че следващ път няма да има. Арцивус само се подсмихна и ме увери, че кралят няма да е толкова добър, колкото е той, така че ще трябва да му разкажа цялата история подробно.
Въздъхнах тежко, давайки да се разбере, че щом кралят изиска, няма къде да отида.
Каретата ни носеше по нощния град, доколкото разбрах, безцелно. На кочияшите бяха заповядали просто да ни разкарват из столицата, докато Арцивус се наговори и не задоволи любопитството си. По мои изчисления обикаляхме вече втори час, а проклетият старец не можеше и не можеше да се успокои и да остави на мира бедния и уморен Гарет. От разговорите с демоните преминахме към Коня, от Коня — към Господаря, от Господаря — към Храд Спайн, от там — пак към Коня… Проточи се вечно!
В крайна сметка и на архимага му писна или той просто измръзна и се размечта за горещо огнище, но въпросите му най-накрая свършиха.
— Добре, крадецо — каза старецът и погледна през прозореца. — Скоро ще съмне, отдавна трябваше да съм заспал, а не да обикалям из града, така че сега ще те отведа…
— Къде, ваше магичество? — попитах недоумяващо.
— При краля, естествено! На теб ти трябва постоянен контрол, в противен случай ще забъркаш такива каши, че дори Бобровите шапки няма да могат да те измъкнат!
— Но седмицата, която ми отпуснахте, още не е свършила! — запротестирах аз.
— Знам — отсече Арцивус. — Само че ние не разполагаме с тази седмица. Трябва да се действа незабавно. Ако не днес, то утре. Събитията започнаха да се случват прекалено бързо и скоро ще изгубим контрол над тях. Така че да чакаме края на седмицата си е чисто самоубийство.
— Добре, но поне трябва да взема документите, които донесох от Забранената зона. Ще дойда в двореца утре. По-точно, тази сутрин.
— Какво, документите не са ли в теб? — изненада се Арцивус.
— Да не съм глупак, че да ги мъкна навсякъде със себе си — излъгах аз, чувствайки как документите ме изгарят през чантата.
— И къде са ги скрил? — усмихна се Арцивус, подсказвайки, че не оценява много високо умствените способности на седящия срещу него Гарет.
— На сигурно място — отвърнах уклончиво.
Не исках да признавам на главата на Ордена, че сигурното място се нарича обикновена чанта и виси на пояса ми! Като нищо добрият вълшебник ще се разстрои и ще ме откара при краля, а аз исках да се сбогувам с Фор. По някаква причина изобщо не се съмнявах, че ако веднъж пристъпя в двореца, усърдните гвардейци няма да ме пуснат навън.
— На сигурно място — недоволно изсумтя Арцивус. — В наше време надеждни места почти не съществуват, Гарет! И съм малко изненадан, че точно ти не знаеш това! Хм, хм… Ами добре, нека да бъде на твоето. Но имай предвид, че ако до утре вечер не се появиш в двореца, аз лично ще се заема с издирването ти.