— Не се съмнявайте, ваше магичество, ще дойда — побързах да уверя Арцивус в своята кристална честност.
Мисля, че старият вълшебник абсолютно не ми повярва, но той извика да спрат каретата. До Фор ще трябва да ходя пеша.
— Всичко добро, Гарет — Арцивус даде да се разбере, че съм свободен.
— Лека нощ, ваше магичество — не се изложих и аз.
Когато е необходимо, мога да бъда много любезен. Излязох от каретата и затворих вратата след себе си.
Изглежда се намирах на границата между Външния и Вътрешния град, до Катедралния площад имаше не повече от един квартал. Ще се справя.
Кочияшите подвикнаха на конете и те бодро се втурнаха напред. Но каретата измина едва няколко ярда и спря.
— Хей, ти! — извика ми един от кочияшите. Що за хора бяха? Никакви маниери или добронамереност към нещастния нощен минувач!
— Приближи се, негово магичество те вика.
Трябваше да се замъкна назад и да отворя вратата на каретата, за да погледна увития в одеяло архимаг.
— Гарет, съвсем забравих — изкашля се Арцивус. — Благодаря ти за помощта, Орденът няма да го забрави.
Каретата отдавна беше потънала в мрака, а аз все още стоях насред улицата с отворена уста. Доколкото знаех, това беше първият път, когато Орденът признава нечия помощ и дори благодари. Сега бях абсолютно сигурен, че светът е на ръба на пропастта, а небето всеки миг ще падне и ще ме удари по любимия мазол.
Глава 17
От устата на шута…
— Ти бориш ли се с Мрака в себе си?
Въздъхнах с облекчение. Все пак имаше в нашия грешен и многострадален свят неща, които не се променяха никога. Старият пън, от когото много отдавна беше престанал да се сипе дори прах, отново стоеше на поста си до портата на Събора. Неговият партньор беше застанал от другата страна на входа и леко клюмаше глава, заплашвайки всеки момент да загуби равновесие и да тупне на земята. Интересно, тях въобще сменяха ли ги някога?
— Аз унищожавам Мрака — отговорих аз.
— Тогава влизай и се обърни към Тях — оживи се дремещият старец.
Ето какво значи навикът!
— Мисля да го направя на сутринта. Защо да притеснявам боговете за дреболии? — усмихнах се аз.
— Много правилно — включи се в разговора първият жрец. — Боговете се уморяват от нашите молби и молитви.
Вторият старец отново започна да клюма. Нямаше нужда от думи — бедният беше уморен за цял ден.
— Е, прощавайте — махнах с ръка на старците и продължих пътя си.
— Ти също ли си почитател на Сагот? — викна след мен старецът.
— Да — извиках, без дори да се обръщам, но миг по-късно замръзнах и рязко се завъртях към стареца. — Какво искаш да кажеш с това също?
— Ами преди няма и половин час дойдоха едни хора. Питаха къде да намерят убежището на Защитника на ръцете, жреца Фор. Ти с тях ли си?
Не отговорих, защото стремително хукнах към обителта на Сагот. Не ми харесват хора, търсещи посред нощ стария ми учител.
Цялата територия на Събора беше осветена от ярката светлина на маслени фенери. Нямаше неосветено ъгълче или късче земя, където да се свие уплашената сянка. Светлините се сливаха в размита яркооранжева линия. Танцът на светлината и нощта, който наруших и разбудих, се виеше около мен в яростни хаотични видения. Топлата юлска нощ беше тиха и спокойна. Единствено самотен щурец весело свиреше в храстите, изнасяйки импровизиран концерт за всички, които отказваха да спят. Тичах и знаех, че съм закъснял. Който и да беше търсил Фор, отдавна вече е направил всичко, което е искал. Движеше ме безумната надежда, че може и да се е разминало, макар да знаех, че е просто невъзможно.
Като призрак ми се мярна фонтана с навеки вкопчилите се рицар и огр, профучаха и статуите на боговете, размити в преплетено кълбо от лица и фигури. Пътеката завиваше наляво, но аз продължих направо през лехата, мачкайки сънени бледосини цветя с тъжно клюмнали венчета, обрамчени с първите капки зараждаща се роса. Напред, само напред! Тъмнината на арките ме всмука и веднага ме изплю от другата страна. Влетях в обителта на Сагот, измъквайки в движение арбалета иззад гърба си. Проклетата пот се стичаше в очите, пречейки ми да виждам нормално, и по-важното, да се прицелвам. Вратата към покоите на Сагот…
Бях закъснял. Вратата беше разбита. Търкаляше се на пода, разцепена на няколко части. Втурнах се в стаята — постъпка, не споря, изключително глупава, но в този момент просто не ми беше до това.