— Изобщо не съм сигурен, че тези са хора от гилдията. Убийците обикновено не работят така. А и с гилдията винаги сте живели мирно, едва ли Угрез би се осмелил да изпрати хората си. Не, това е някой друг.
— Пак Господаря ли? — ехидно подхвърли Фор и извади бутилка вино. И двамата имахме нужда от питие.
— Всичко е възможно. Този Господар навсякъде успява и все още си остава загадка и неуловима мистерия.
— Как мина всичко?
— Ти за малкия ми проблем с оня кон ли?
— Ами, да — Фор отпи глътка вино от бирена чаша.
Всичките му чаши бяха счупени по време на схватката с неизвестните убийци и сега трябваше да налива напитката на боговете в непредназначена за това чаша.
Разказах на Фор как е минало всичко.
— Хм, успял си да разкъсаш звеното на Борг по най-елементарен начин, просто си насъскал всеки срещу всеки. Умно, но съвсем не ново. Е, аз това само така, старческо мрънкане. Не ми обръщай внимание, хлапе. Просто съм разстроен, че Маркун с неговата банда и този твой Бледия, как му беше името?
— Ролио.
— Ролио, Ролио… — Фор сякаш опитваше името на вкус. — Знаеш ли, не съм го чувал. Определено не е от Авендум. Та за какво говорех? А, да! Значи така, тези също служат на Господаря. Където и да се обърнеш, само слуги.
— Е, Маркун вече на никого няма да служи — усмихнах се аз.
За дебелия крадец, загинал от лапите на Вухджааз, изобщо не ми беше жал.
— Маркун — добре. Надявам се, че сега мястото му в гилдията ще заеме по-достоен човек и тя ще стане пак такава, каквато беше по времето на моята младост. Но виж този Ролио, той няма да те остави. Маркун е мъртъв, но Поръчката на убиеца е дал не той, а някакъв влиятелен слуга на Господаря, а това означава, че трябва добре да се пазиш.
— Ще се пазя — съгласих се с учителя. — Но всъщност аз дойдох да се сбогувам, отивам при краля, а после — на път.
— Само не в пет часа сутринта! В двореца всички спят, и точно сега никой не те чака там. По-добре си почини, Гарет, изглеждаш, сякаш си изорал всички ниви на Сиала.
С това беше трудно да не се съглася. Аз самият нямах нищо против да си полегна и то за колкото се може по-дълго време. Да кажем, че стотина години щяха да ми стигнат, а дотогава може и сблъсъка с Неназовимия да приключи от само себе си.
Разбира се, на следващата сутрин нищо не се беше променило към по-добро. Неназовимия все така си стоеше в Ледени игли и точеше зъби на Валиостр, а аз трябваше да се замъкна на стотина левги, за да взема вълшебната свирка.
Сбогуването с Фор беше лаконично:
— Пази се, хлапе — това беше всичко, което ми каза, преди да си събера нещата и да напусна гостоприемната му обител.
Надявах се, че ще мога да видя стария жрец след завръщането си от Храд Спайн. Както виждате, тази сутрин бях пълен със съмнителен оптимизъм, разчитайки да се върна оттам, откъдето връщане няма.
До двореца стигнах без инциденти. Във времето, докато бях спал, в Авендум беше паднал дъжд, и това донякъде беше охладило нажежената от летните горещини каменна настилка. Във въздуха се усещаше неуловим аромат на прохлада, готов всеки момент да изчезне заради жежките слънчеви лъчи. Дъждът беше преминал и изчезнал безвъзвратно. На ясния небосвод, готов да съперничи по цвят с гоблински очи, нямаше и намек за облаче. Беше обед и слънцето препичаше, добирайки се до тялото дори през дрехите. Вятърът също присъстваше, но беше толкова горещ, че изобщо не носеше облекчение. Да, странни неща ставаха с времето тази година.
Във Вътрешния град животът на богатите си течеше подредено и спокойно, нехаейки за жегата и други неприятни дреболии от живота. Къщите бяха лъснати и богати. Апетитни хапки за любителите на ровенето в чужди сандъци. Но първото, което се набиваше на очи, когато влезеш във Вътрешния град, беше чистотата. Никакви боклуци, никаква кал, с която си толкова свикнал в Пристанищния град. И публиката беше друга. Тези момчета портмонета не крадат. Хората от Вътрешния град въртяха такива суми и крадяха в такива количества, че направо да се пръснеш от завист. Толкова не можех да заработя и за десет живота непрекъснати кражби.
Веднъж ме спря и стражата на Вътрешния град. Заради дрехите, които не вдъхваха особено доверие. Но ми се размина. Те само попитаха къде отивам и ме оставиха веднага след като получиха отговор. Изглежда ги бяха предупредили за посещението ми.
Огромният кралски дворец, заобиколен от съвсем не декоративни стени, заемаше прилична част от Вътрешния град. Беше като малка крепост в града-крепост. Всеки нов крал от династията на Сталконите считаше за свой дълг нещо да дострои, пристрои или подобри. В резултат дворецът значително се беше разраснал, но в същото време си оставаше това, което беше от самото начало — крепост.