Първоначално възнамерявах да вляза през някой вход за слуги и доставчици на продукти за кралската кухня. Доколкото си спомнях, имаше цели три такива, но после си помислих: откъде-накъде ще се промъквам през разни вратички като някакъв недодялан селяк? В крайна сметка в двореца ме покани самият крал, не съм се натрапвал, така че нека ми отворят централните порти. Пресякох Парадния площад — самотна фигурка на фона на огромното празно пространство пред двореца и останалата част на града — и с уверени стъпки се отправих към портите.
Сиво-сините гвардейци, стоящи на пост, ме забелязаха и сега внимателно наблюдаваха приближаването ми към тяхната мълчалива и сериозна компания. Дворецът на Сталконите още от времето на възкачването на тази династия на престола се охраняваше от личната гвардия на краля, която пък се командваше от вечно навъсения милорд Плъх. За гвардейци се набираха единствено благородници, да служиш като гвардеец при краля се считаше за невероятна чест, особено за по-малките синове, които нямаше на какво да разчитат при батковците си. А тук имаха шанс да се отличат, да получат собствено имение…
Естествено, на господа благородниците им беше скучно да стоят на пост пред портите, към които никой не пристъпваше случайно, така че гвардейците доста се оживиха, когато ме видяха.
— Какво обичате? — попита един от тях, стиснал в ръка копие с дълъг и тесен връх.
Гвардейците не обичаха да се перчат. Всички онези церемониални пики и алебарди охраната на императорите на двете империи отхвърляха като неподходящи за нормална защита на краля в случай на непредвидени обстоятелства. Копието — това беше оръжието на воина. След като бащата на сегашния Сталкон бил нападнат от разбунтували се благородници от западните провинции, несъгласни с политиката за Спорните земи, никой вече нямал намерение да убеждава гвардейците да сменят оръжието си. Именно техните копия спасили и краля, и кралството. А разбунтувалите се благородници, които нямали достатъчно късмет да загинат от копията, дълго време били разпитвани от Кралските пясъчници в дълбоките подземия на Сивите камъни. Както и да е, сега не става дума за това…
— Идвам при краля — казах аз с ясното съзнание какво ще последва.
Възпитанието на господа благородниците, разбира се, е добро, но да се позабавляват с някой глупак не вреди на никого. И десетимата искрено се възхитиха на моята глупост и невъздържано се захилиха.
— При краля? — възкликна същият гвардеец, който започна разговора. — Да пийнете по чаша вино, предполагам? А? — той весело намигна на приятелчетата си. — Честна дума! Радвам се, че ни е посетил шут от Пазарния площад!
— А как да ви представя, милорд? — иронично попита друг гвардеец и направи изящен, макар и подигравателен поклон. — Вие вероятно сте маркиз като мен? Или херцог? Работата ви при краля не търпи отлагане, нали?
— Той не е херцог, скъпи ми Вартек, той е истински барон като мен! — избухна огромен двуметров гвардеец, като едва не изпусна копието си от смях. — Погледнете просташката физиономия на този пияница, маркизе! Истински барон!
Гвардейци отново избухнаха в смях.
— Ти си забавен човек — каза маркиз Вартек, когато се успокои. — Върви си по пътя, кралят днес, както и всеки друг ден, не приема непознати.
— Чудесно! — свих рамене с безразличие. Нека Арцивус да каже сега, че не съм опитал. — Довиждане, милорди.
Не успях да си тръгна. Някъде иззад гвардейците изскочи човек с нашивки на лейтенант от гвардията и ме попита как се казвам.
— Гарет — отговорих аз.
Гвардейците веднага станаха сериозни, а баронът ядосано се изплю.
— Каква комедия играеш? — обърна се към мен. — Не можа ли веднага да кажеш?
— Последвайте ме, ще ви заведа — заповяда ми лейтенантът. — А вас, господа, следващия път явно ще трябва да ви смъкна кожите за неизпълнение на заповедта на милорд Алистан.
Господа благородниците бяха достатъчно благоразумни да замълчат и да не спорят с лейтенанта. Но настроението им определено се развали.
Последвах младия лейтенант през портата.
— А каква е тази заповед, милорд? — попитах.