— Милорд Алистан заповяда да те пуснем в двореца веднага след като се появиш, и никой да не те бави, а тези, както винаги, им дай само да се забавляват.
— Всъщност е много скучно да висиш по цял ден на пост при портите — опитах се да защитя гвардейците аз. Нямах желание да увеличавам бройката на враговете си тук с още десет.
— Скучно им било — изсумтя лейтенантът. — Да вървим, отдавна те чакат.
Вървяхме през територията на двореца. От портата се простираше път право към огромна сива сграда с високи дъгообразни прозорци. Изглежда крачехме точно към нея. Хора имаше предостатъчно — както слуги, така и тези, които живееха тук благодарение милостта на Сталкон. Непрекъснато се оглеждах, предния път, когато бях тук, беше нощ и ме докараха в карета, така че нищо не можах да видя. В сградата не влязохме — лейтенантът свърна настрана и по пътечка, застлана с жълт пясък, се отправихме някъде навътре в територията на двореца.
— Кажи ми, Гарет, каква работа имаш с милорд Маркауз, да не би той изведнъж да замине незнайно къде, увесвайки цялата гвардия на врата ми? — внезапно попита лейтенантът.
— Не мога да знам, милорд — нямах намерение да разкривам държавни тайни на първия срещнат.
— Жалко — въздъхна лейтенантът и съвсем искрено каза: — Съвсем ненавреме заминава, съвсем ненавреме. Той е нужен на гвардията и краля тук.
Не казах нищо. Лейтенантът въздъхна още веднъж и намести препаската с меча:
— Ти си до тук, сядай някъде и чакай. Ще дойдат да те вземат.
С тези думи лейтенантът от гвардията ме остави и си тръгна, проблясквайки на слънцето със сребърните копчета на сиво-синята си камизола.
Мястото, където ме доведе, се оказа малка градинка с площадка в средата. Площадката беше посипана с пясък и вероятно се използваше за фехтовка. Или както там наричат мястото, където гвардейците се тренират да размахват желязото.
Градината се намираше от другата страна на сградата на двореца, прилепена плътно до него. Пристъпих към невисока веранда, приседнах на стъпалото, сложих чантата до себе си и зачаках, наблюдавайки хората, намиращи се в малката градинка.
Да-а, определено не бях сам тук. Имаше поне още десетина сериозни момчета. Разпознах ги, защото ги бях видял преди няколко нощи. Точно те придружаваха Миралисса из нощния град. Диви сърца. Получих няколко любопитни погледа, нищо повече. Каква работа могат да имат воините с непознат човек, незнайно за какъв Х’сан’кор домъкнал се тук? Още повече, че Дивите си имаха достатъчно неотложна работа.
Някои играеха на зарове, други спяха в сянката на малък фонтан, трети си оправяха оръжието, а четвърти бяха решили да се упражняват с меча. Така че моята персона до голяма степен беше игнорирана по най-безсрамен начин.
В ъгъла на градината, близо до лехата с червени рози, пуфтяха четворка гноми. Дребните момчета с тесни рамене и бради, преплетени с косите, толкова различни от своите масивни и едри голобради роднини — джуджетата, се въртяха около огромно оръдие. Изглежда се опитваха да го заредят, но нещо не се получаваше, и затова момчетата със зачервени лица ядосано ругаеха и размахваха юмруци един на друг. Това не помагаше особено и от ожесточената кавга спорът се разгаряше още по-силно.
Оръдието не работеше и те се опитваха да го оправят? Тогава разбирах лошото им настроение. Продали са дефектно оръдие на Сталкон и сега трябва да му връщат златото, а това, разбира се, гномите изобщо не искаха.
Слънцето биеше право в очите, така че примижвах като изтегнал се на припек котарак, докато наблюдавах с интерес кавгата на гномите. Още пет минути — и ще започне бой със скубане на бради. Но гномите загубиха охота и решиха да търсят компромис. Сега те насипаха в оръдието прах от малка яркочервена бъчонка. Гюллето лежеше на пясъка до тях. Единият от гномите, най-младия, съдейки по късата брада, се опита да запали лулата си, но получи шамар зад врата и като изсумтя обидено, я прибра в джоба.
И с право! Само това оставаше — да хвръкнем всички във въздуха заради лекомислието на гнома. Много ми се искаше да се надявам, че насипването на прах в оръдието е само проверка и свадливите брадатковци няма да стрелят с него в градината.
Зад гърба ми се раздадоха леки прокрадващи се стъпки и аз с усмивка казах:
— Как си, Кли-кли?
— О-о! — разочаровано възкликна гоблинът, защото не успя да ме хване неподготвен. — Как разбра, че съм аз?
— Ти подсмръкна.