— О, не! — не се съгласи шутът и седна до мен на стъпалото.
— О, да!
— О, не! И въобще ти какво спориш с кралския шут? — запита обидено и в потвърждение на своите думи нахлупи на зелената си глава шутовската шапка със звънчета, която дотогава беше в ръката му.
— Че аз не споря — свих рамене.
— Искаш ли морков? — миролюбиво попита гоблинът, измъквайки го иззад гърба си.
Морковът беше с размер почти на половината на Кли-кли. Кралски морков. Цяло морквище.
— Не, благодаря.
— Не искаш? Чудесно! Моята работа е да предложа, а така ще остане повече за мен!
Шутът повече не настоя, отхапа голямо парче от оранжевия зеленчук и захрупа, примижвайки на слънцето.
— Зеенчушите ша полешшни, Гарет — с пълна уста каза шутът. — Само с месо не се живее.
— Ние тук двамата да не започваме гастрономически спор? — извих вежди в дъга аз.
Шутът точно повтори моя фокус с веждите, усмихна се доволно и отново загриза моркова.
Така си и седяхме, аз — мълчаливо, наблюдавайки работата на гномите, а Кли-кли обядваше и понякога рязко мърдаше късите си крачета, сякаш се опитваше да повтори стъпките на известен само на него танц. Трябва да отбележа, че му се получаваше доста смешно.
— Имам две новини: добра и лоша. С коя да започна? — попита ме Кли-кли, когато от моркова-гигант беше останала точно половината.
— Нека да е с добрата, ако обичаш — процедих лениво.
Времето въпреки жегата беше чудесно и аз се бях отпуснал блажено под слънцето.
— Добрата новина е — каза гоблинът и разклати върха на шапката си, за да могат звънчетата да зазвънят радостно, — че тръгваш утре сутринта. Тру-ту-ту-ту-у-у.
— Давай лошата.
— Лошата новина е следната — шутът въздъхна тъжно и звънчетата печално зазвъняха. — Аз, уви, оставам в двореца и няма да дойда с теб.
— Хм… Нещо са ти нарушени понятията за ценности, шуте — подсмихнах се аз. — За мен всичко е точно наобратно. Добрата новина е лоша, а лошата — добра.
— Пфу — обидено подсмръкна Кли-кли. — Ще има да съжаляваш, че не съм с теб!
— Това пък защо?
— Кой ще те защитава по пътя? — с най-сериозно изражение на лицето попита шутът.
— Мисля, че ще оцелея — в същия тон му отговорих аз. — Дивите заедно с Плъха за какво са?
— Като спомена Дивите — Кли-кли отново впи остри зъби в нещастния морков. — Успя ли вече да се запознаеш с тях?
— Не, а ти какво, да не би да успя?
— Че как иначе! Тук са от цяла седмица! — възмути се шутът от въпроса ми.
Ама разбира се! Осмелих се да поставя под съмнение способността му да завързва нови познанства.
— Аз ще те представя, но само от разстояние, ако нямаш нищо против моето предложение.
— Ти и тях ли си успял да ядосаш? — нежеланието на Кли-кли да се приближи до войните можеше да се обясни само с това, че малкият паразит е извъртял някакъв номер на Дивите.
— Е, защо веднага — ядосаш? — наежи се шутът и ме погледна укорително със сините си очи. — Аз просто изсипах по ведро вода в леглата им, а те се разстроиха.
— Логично — засмях се. В главата ми изскочи комичната картинка как гоблинът, направил най-заговорническата си физиономия, пълни леглата на Дивите с вода.
— И така, виждаш ли ей онези, които играят на зарове? — шутът нямаше особено желание да навлиза в подробности какво точно се е случило, когато някой от войните е легнал в мокрото си легло.
Кълна се във всички богове, Кли-кли се е въртял наблизо (не е могъл да устои на изкушението да се наслади на творението си) и е бил забелязан!
Кли-кли посочи с пръст към тримата, хвърлящи зарове на бъчва, приспособена за игра.
— Онзи якият е Медения. Другият до него, брадатият — Чичото. Той е десятник на цялата тази мрачна компания. А ей онзи, дебеличкият, го наричат Котката. Мяу! — колкото се може по-силно измяука Кли-кли и изплези език.
Гномите се откъснаха от оръдието и навъсено погледнаха към шута, но Котката не обърна никакво внимание на палячовщините на Кли-кли.
— Ясно — казах аз, докато разглеждах играещите на зарове воини.
Медения беше почти двуметров мъжага с ръце-диреци, глава, която сякаш нямаше шия и започваше направо от раменете му, и коса с цвят на липов мед. Предполагам, че заради нея е получил такова име при Дивите. Беше млад и в сравнение с другите Диви изглеждаше направо великан. Всъщност то така си и беше. Човекът беше здрав и силен за два бика. Но простоватата му физиономия и добродушната усмивка издаваха селския му произход. Такива веднага ги различаваш от гражданите.