Джуджето само изсумтя презрително и намъкна шапката до очите си, показвайки, че разговорът с отстъпника-гном е приключен.
— А, не, не си нахлупвай тая одрана котка на ушите! — Халас се беше разпалил не на шега. — Да не би аз да спорих с Мумр, че никога не може да угаси магически фенер?
— Значи ме наричаш идиот тогава, така ли?! — най-накрая го осени Делер.
Аз бързо смушках Пчеличка с пети и забързах напред, оставяйки зад гърба си поредния спор между джуджето и гнома. Момчетата не можеха и ден да изкарат, без да се скарат. Току-виж и за гърлата се хванали.
Тихичко се наредих зад конете на Миралисса и Маркауз.
— Според моите изчисления, ако продължаваме със същото темпо, след две седмици ще стигнем до Иселина, а от нея има почти още толкова до границата на Пограничното кралство. А после още седмица до горите на Заграбия — казваше елфийката на внимателно слушащият я Маркауз.
— Значи около месец и половина? — замислено задъвка мустаци милорд Алистан и едва тогава забеляза, че съм се присъединил към тяхната компания.
— И това включително с непредвидените произшествия — Еграсса беше склонен да очаква най-лошото.
Уау! Излиза, че и сред елфите има песимисти! А аз си мислех, че единствено хората са способни да се съмняват и да предполагат най-лошото.
— Освен това не можем денонощно да яздим. И на нас, и на конете ще ни трябва почивка. Раненг ни е на пътя, ако ще спираме там, ще загубим още няколко дни.
— Не мисля, че имаме работа в Раненг — намесих се в разговора аз.
— Благодаря ти, Гарет, за съвета — доста грубо отвърна Алистан.
Беше очевидно, че не се нуждае от ничии съвети, най-малкото пък от съвети от крадец.
— Извинете ме, милорд Алистан, но не разбирате — упорито продължих аз. — Не стига, че вървим по един от най-натоварените трактове в кралството, привличайки ненужно внимание, но и го привличаме допълнително, защото елфи, гном, джудже и десет въоръжени до зъби човеци, съгласете се, са много странна компания. Повярвайте ми, милорд: селяните и обикновените пътници ще имат за какво да клюкарстват. Странен отряд. Ще плъзнат разни слухове. И онези, на които тези слухове им се сторят интересни, ще стигнат до определени изводи и ще ни направят засада. А вие, доколкото разбрах, искате да влезем във втория по големина град на кралството! Мисля, че вече ни търсят разни нелицеприятни господа. Тези, които са пуснали враговете в кралския дворец, без всякакво съмнение са съобщили, че нашият отряд е потеглил. Нямаме работа в Раненг.
— Крадецът е прав — подкрепи ме Ел, проблясвайки за миг с глиги. — Трябва да избягваме оживените места.
— И какво предлагаш? — Миралисса погледна към елфа. — Да се махнем от централния тракт и да поемем на югоизток?
Ел едва забележимо сви рамене, показвайки, че решението е на Алистан.
— Югоизток? — на Алистан това предложение не му хареса много. — Да се махнем от хубавия, макар и оживен път, и да тръгнем през поля, гори и пресечени местности? Ще загубим много време и дори до септември няма да се доберем до Заграбия!
— Сега трактът върви право на юг — отвърна Еграсса. — След Раненг свива на запад. На юг няма големи градове, само замъци на барони и малки градчета, по-скоро селца с гарнизони. Хората не искат да живеят в близост до Заграбия. Ето защо, за да не губим време, ще трябва да рискуваме и да продължим както досега. До Раненг е малко повече от седмица. Това е при условие, че вървим по тракта. От града ще обърнем на югоизток към Иселин. Има там едно местенце със сал, ще ни прехвърлят. А оттам вече и до границата с Пограничното кралство, и до горите на Заграбия е близо.
— Така и ще направим. А в Раненг няма да влизаме, ще го заобиколим — кимна Алистан, давайки да се разбере, че разговорът на тази тема е приключен.
От самото начало на пътуването граф Маркауз беше задал равномерно темпо на конете и те се движеха в бодър тръс. Да го кажем така — не бързахме прекалено, но и не се влачехме като слепи охлюви. На всеки няколко лиги на конете се даваше почивка, което им позволяваше да крачат с бързи крачки, или както там се казва за конете.
Местата, през които минавахме, бяха многолюдни. Нагоре-надолу по тракта сновяха ездачи, движеха се каруци със стоки към и от Авендум. Минаваха селяни, занаятчии, членове на гилдии, тръгнали по свои си дела. Веднъж се срещнахме и с яздещ насреща ни отряд воини. Бобровите шапки отиваха към Самотния великан.