— Ключът трябва да е готов до седмица — рязко отвърна Елодсса.
— Да не искате да работя денонощно? — възмути се Фрахел.
— А защо не, ако ви платим добре?
— Колко добре? — присви очи джуджето.
— Кажете цената си.
Фрахел помисли малко и я каза. Определено добра цена каза.
— Съгласен съм на четвърт от вашата сума.
— Този разговор е несериозен — отряза джуджето.
— Освен това всичко, което остане след обработката на сълзата, е ваше.
— Огризки ли предлагате? — възмути се Фрахел.
Но отново привидно. Хитрото джудже знаеше, че дори и малките парченца от минерала, каквито със сигурност щяха да останат след обработката, са безценни.
— Добре, нека да е на вашето, треш елф. Заемам се с работата още сега.
— Не смея да ви разсейвам повече — поклони се елфът.
Джуджето небрежно махна с ръка, сбогувайки се с Елодсса. Мислено той вече работеше.
Елодсса от дъното на душата си мразеше проклетите подземни дворци. Упоритите брадатковци — гномите, изкопали всички тези тунели, изобщо не бяха помислили, че елфите са много по-високи от тях или джуджетата. Затова през по-голямата част от пътя до покоите, които джуджетата бяха отделили за принца на дом Черен пламък, трябваше да ходи прегърбен и свит почти наполовина, за да не удари глава в ниския таван. А от мисълта, че над тях има хиляди стъпки скали, готови всеки момент да рухнат и да затрупат коридорите, на Елодсса му се гадеше.
Коридори, коридори и пак коридори. Разклонения, тунели, въздушни шахти за долните нива, където по някакъв необясним каприз живееха майсторите-джуджета — целият този лабиринт можеше да хвърли в униние всеки, който не се е родил в подземия, а под зелените корони на дъбовете.
Свиваш в грешен коридор или се зазяпваш за миг и можеш спокойно да запееш Прощалната песен. Ще се окажеш в някоя стара галерия, отдавна забравена дори от своите създатели — гномите, и прощавай синьо небе, прощавайте дървета от родните гори.
Може да се надяваш, че ще намерят останките ти след година или две, когато някое пияно джудже или гном хлътне по погрешка в същия коридор. А най-обидното е, че спасението е съвсем близо — протегни ръка, направи крачка, свий в нужния коридор и ще се спасиш. Елфът потръпна. Ужасна смърт!
Затова той се стараеше да не губи от поглед гърба на джуджето, дадено му за водач. Въздухът в ниските полутъмни коридори беше спарен и Елодсса мечтаеше колкото се може по-бързо да се окаже горе, в по-населените нива от страната на джуджетата и гномите. Там и таваните бяха по-високи, и по-лесно се дишаше, и светлината беше повече. Основното, разбира се, беше светлината. От всичкия този полумрак елфът ужасно го боляха очите. Тук по стените висяха едва мъждукащи фенери, приличащи на светулките в горите на Заграбия, които почти не дават светлина, докато в главните зали на подземното кралство сияеха малки слънца — огромни ослепителни творения на магията на джуджетата.
Елодсса и джуджето вървяха дълго. Елфът вече отдавна се беше объркал в капризните криволичещи коридори, явно прокопани от гномите след като порядъчно са се надрусали с беладона. Само веднъж попаднаха на група брадати рудокопачи. Със светещи фенери, закрепени към гномските шлемове, и с работни мотики, а също и с други гномски инструменти, пеейки с пълно гърло някаква непретенциозна песен, те се спускаха към недрата на земята.
— Защо не срещаме почти никой? — обърна се Елодсса към своя придружител.
— Че кой ще се съгласи да живее тук? — изненада се от въпроса джуджето. — Това е петдесет и втори тунел! Оттук до повърхността са осем часа ходене! Всички живеем по-нагоре. Само нашите майстори, такива като уважаемия Фрахел, се нуждаят от уединение. За да не им пречи никой, а и за да не пострада случайно някой от магията им. Е, понякога и гномите се мотаят насам. Но като цяло мястото тук е пусто. Пристигнахме, любезни елфе.
Джуджето спря пред подемника. Долу беше нощ. Горе също. Предстоеше им да се издигнат по кръглия отвор повече от деветстотин ярда. Естествено, този път можеше да се измине и по стръмната каменна стълба, пронизваща като хищна спирала тялото на планината, но щеше да отнеме прекалено много сили и време. Така че трябваше да поверят живота си на съмнителния подемник.
Елфът недоверчиво стъпи на старите напукани дъски и хвърли поглед на дебелото въже. Въпреки дебелината си въжето не внушаваше доверие, както между впрочем и дъсчения под на подемника. Изглеждаше сякаш и от поглед ще се скъса, и елфът щеше да лети много, много дълго надолу. Достатъчно, за да успее два пъти да преразкаже Аналите на Крон, преди да се разбие на дъното.