На подемника имаше барабан и джуджето удари три пъти по него. Звукът изпърха като лястовица някъде нагоре и след известно време до ушите на Елодсса долетя тих, приглушен от разстоянието отговор.
— Тръ-ъгваме! — ухили се джуджето и се вкопчи в парапета.
Принцът от дом Черен пламък направи същото, той добре помнеше как го спускаха надолу. За небрежността на гномите, а именно те спускаха и вдигаха подемника, се носеха легенди. Докато се спускаше до това ниво, сивата коса по главата на елфа се увеличи двойно.
За миг подемникът, заедно със сърцето на елфа, пропадна надолу. Въпреки че почти веднага бавно, но сигурно започна да пълзи нагоре. Покрай Елодсса със скоростта на пиян охлюв пълзеше стената от груб необработен базалт. Тук гномите не се бяха старали, прокопаният тунел не беше обработван допълнително.
А и защо да шлифоват стените и да ги украсяват със скулптури и картини, създавайки шедьоври на архитектурната мисъл, щом за това си имаше горни нива, където изкуството на гноми и джуджета щеше да бъде оценено от гостите на кралството? Желаещи да се спуснат по-надълбоко почти не се намираха, така че нямаше никакъв смисъл да се гърбят няколко века, за да изсекат от твърдия камък поредната колона.
Понякога в стените се появяваше вход към поредното ниво, но подемникът минаваше покрай него и отново около тях се простираха само каменните стени на тунела. Веднъж от поредния коридор в подемника скочи джудже. То изгледа любопитно елфа и започна разговор с придружителя на Елодсса.
Елфът не знаеше гномски, затова му остана само да се надява, че не говорят за него.
Джуджето изскочи след шест нива, махна с ръка за сбогом и изчезна в коридора. Оттук започнаха и обитаемите нива. Коридорите станаха по-широки и просторни. Количеството гноми и джуджета, бързащи по работа, се увеличи няколко пъти. Елодсса разбра, че вече почти са пристигнали.
— Хей, вие! — кресна джуджето, вдигайки глава нагоре. — Въртете по-бързо, колко още ще ни вдигате?!
— Ей сега ще те завъртя по-бързо! Сегичка ще те завъртя! — долетя отгоре ядосан глас. — Точно сега ще зарежа всичко или направо ще разхлабя контрата! Две години ще летиш надолу! Колкото можем, толкова въртим!
Джуджето възмутено махна с ръка и погледна към Елодсса, явно очаквайки подкрепа:
— Гноми…
Елфът се усмихна с ъгълчето на устата, силно надявайки се, че гномите горе няма да изпълнят заплахата си. За себе си Елодсса реши, че повече за нищо на света няма да стъпи не само в пещерите на подземното кралство, но и в планините.
Джуджето отново удари в барабана и подемникът спря.
— Ето че пристигнахме — добродушно каза джуджето, слизайки от подемника. — Двадесет и осми дворец, считано от върха. Нали ще намерите сам пътя, господин елф?
— Не съм сигурен.
— Всичко е много просто: направо по централния коридор, през залата с изумрудените сталактити, а после бройте разклоненията. Шестото отдясно е вашето. Оттам след всяка втора пресечка три пъти наляво и ще попаднете в сектора, където настаняваме нашите гости. Не се притеснявайте, тук практически е невъзможно да се загубите, ако стане нещо, попитайте някой от нашите за пътя. Само гномите по-добре не питайте, тези брадатковци последно време съвсем са забравили как да мислят. Знаят само тунели да копаят!
С тези думи джуджето отново се качи на подемника и като удари по барабана, пое надолу.
Елодсса тръгна да търси стаята си. И за миг не му мина мисълта да остане в проклетото подземие. Трябваше да вземе нещата си и да се качи на първо ниво, по-близо до небето и слънцето. Ако остане цяла седмица под земята, докато Фрахел направи ключа, можеше да се побърка. По-добре да се върне когато ключът е готов, да го вземе и никога, повече ни-ко-га дори да не доближава до планините.
Елфът вървеше и се оглеждаше. За разлика от долните нива тук имаше на какво да се обърне внимание. С излязлото от ръцете на гноми и джуджета можеха да се конкурират единствено творенията на орки и елфи в Храд Спайн. Вярно, в Костните дворци Елодсса не се чувстваше като плъх, погребан жив дълбоко, дълбоко под земята. Но трябваше да се отдаде заслуженото на подземните строители — всичко, буквално всичко, започвайки от най-малките детайли и приключвайки с устремените някъде във висините осмостенни колони, беше прекрасно.