Елодсса вече се обръщаше да помогне на Мидла, но тя и сама се беше справила с последния орк. Двете извити остриета бяха останали забити в тялото на мъртвия враг. Мидла се беше облегнала на стената и съскайки от болка, превързваше разпорения си от ятагана крак.
— Добре ли си?
— Не, хиляди демони! Каква е тази глупост да слизаш тук сам? А ако не бях успяла да дойда?
— Щеше да се наложи да се справям със собствени сили.
— Със собствени сили — изсумтя Мидла, затягайки последния възел. — Този вълчи храненик успя да ме удари!
— Ще можеш ли да ходиш?
— Не мисля, че ще бъда в състояние да ходя поне месец.
— Трябва да се махаме оттук, не се знае колко орки са проникнали в шахтите.
— Тези ли са избили охраната на далечния вход?
— Най-вероятно. Ще те нося.
Мидла само кимна:
— Вземи остриетата от трупа — те са ми твърде скъпи.
— Добре — Елодсса издърпа оръжията от мъртвия орк, подаде й ги и тръгна към трупа на човека с намерението да измъкне от гърдите му своя кинжал.
Шаманът се оказа късметлия. Все още беше жив, въпреки че на устните му избиваше кървава пяна и се стичаше по брадичката му.
— Ти… — човекът се опита да задържи погледа си на наведения над него Елодсса. — Господарят така или иначе ще притежава ключа.
— Не знам кой е този твой господар, но елфите не се разделят просто така с имуществото си.
Елодсса опря дясното си коляно в гърдите на умиращия, измъкна кинжала и преряза гърлото на шамана, наблюдавайки как кафявите очи се изцъклят. После взе ключа от масата, помисли за миг и бързо събра всички драконови сълзи в лежащата на пода чанта, разсъждавайки съвсем логично, че на мъртвеца те вече не му трябват, а гноми и джуджета все някак ще минат и без тях.
— Мъртъв ли е? — попита Мидла, когато той се приближи до нея и я взе в ръце.
— Да, правеше някаква магия, когато дойдох. Нещо с ключа.
— Това не е наша работа, нека шаманите се оправят. Той на орките ли служеше?
— По-скоро обратното — изпъшка Елодсса, докато изнасяше Мидла в коридора. — Те му служеха.
— Как изобщо е възможно? Орките никога не са служили на по-низша раса.
— Но тези служеха. Между другото, забеляза ли, че нямаха никакви кланови знаци?
— Да, забелязах. Всичко това е много странно.
— И аз си помислих същото.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Да разкажа всичко на гномите или джуджетата и да се измъкна на повърхността.
— А след това?
— След това? — Елодсса се замисли за момент. — След това смятам да предам ключа на баща си и да променя няколко стари закона, без да се съобразявам с мнението на главата на дома.
— За кои закони говориш? — изненада се Мидла.
— За онези, които забраняват на син на кралска династия да бъде с разузнавачка. Нали не възразяваш?
Мидла само се усмихна, давайки на Елодсса да разбере, че от нейна страна няма да има никакви възражения.
Нито той, нито тя видяха, че в сърцевината на ключа, лежащ в чантата на елфа, примигваше едва забележима пурпурна искрица.
Глава 22
Разговори край огъня
Мнозина мислят, че в мрака няма живот. Това е голяма заблуда. Може би важи за абсолютната пустота. Но макар тук животът да не е толкова забележим, както в нашия пъстър свят, това, че го има, беше несъмнено.
Тук-там за част от секундата с отчаяно скърцане се отваряха врати — стълбове светлина в безкрайния мрак, водещи незнайно къде. Тези врати се появяваха само за да могат миг по-късно да се хлопнат с оглушителен грохот, поглъщайки светлината.
Но светът е склонен да се променя и векове по-късно вратите бяха изчезнали, оставяйки ме в пълен мрак и тишина. Ни звук, ни полъх, ни искрица светлина, способна да прогони вековния мрак от това място.
Висях в нищото и сънувах. Много сънища. Красиви и страшни едновременно. Сънища, където бях просто наблюдател, сънища, където живеех хиляди животи, сънища, които бяха истина, и сънища, които бяха просто сънища. Сънищата вървяха и вървяха, сменяйки се като разноцветните картинки на калейдоскопа-играчка от далечното ми детство. Сънища, които не задължаваха с нищо, сънища, върху които си заслужаваше да се помисли, сънища, които се изтриваха от паметта ми веднага щом свършваха и отстъпваха място на други, не приличащи на нищо сънища.