Колко продължи това? Не мисля, че повече от вечност, нали и тя все някога би трябвало да свърши. Вечността, както и сънищата, има такава неприятна особеност — свършва в най-неподходящото време за това.
Няколко века по-късно, които ми се сториха като минути, в мрака се родиха първите пурпурни искри. Това бяха рожби на гигантски и засега невидим за мен огън. Идваха някъде отдолу, проблясваха от ъглите нагоре, там, докъдето стигаха сънищата ми. Издигаха се високо-високо и примигвайки за сбогом, изчезваха, погълнати от гладния мрак.
Една от искрите прелетя точно пред мен, увисна за миг пред лицето ми и превръщайки се в огнена снежинка, бавно закръжи в мрака, падайки постепенно надолу. Аз инстинктивно протегнах длан, снежинката падна върху нея и се стопи. Почувствах мразовито опарване. Огнената снежинка се оказа по-студена и от ледена висулка.
Изведнъж искрите-снежинки станаха много повече и ускориха своя полет, сега летяха не само отдолу нагоре, но и хоризонтално, подгонени сякаш от гневен вятър. Понякога, когато огненият сняг ставаше ужасно много, снежинките се завихряха в огнен смерч. В тези моменти пред очите ми се появяваха картини от миналото.
Измина още вечност, и на едно място мракът набъбна, пожълтя — така жълтее хартията, когато я поднесеш към пламъка на свещ — и се пропука. Изскочиха пурпурни огнени езици. После и още, и още. Миг по-късно пламъците погълнаха мрака, изпълвайки цялото пространство на безкрайния ми сън.
Пурпурният огън не издаваше нито звук и от него не се излъчваше никаква топлина. Почувствах лек хлад, когато особено упорито и неуморно огнено езиче близна лицето ми. Прокарах длан по облизаното и по нея остана тънък слой скреж. Огнен скреж.
Той се стопли и пурпурен дим се заиздига от дланта ми, кълбейки се нежно пред лицето ми, сякаш ме подканяше да скоча след него в пламъците.
Сега накъде? Аз и така се намирах в самия център на този беззвучен студен ад, но димът се превърна в безмилостно кехлибарено пламъче и ме блъсна в бездната. Появи се звук, и моят вик като жалка мушичка потъна в рева на огнения прилив. В отговор пламъчето само весело ми намигна с кехлибарените си очи. Но аз вече и сам виждах, че това не е обикновено пламъче, а очи, молещи ме да се върна в някакъв забравен от мен свят.
Забравен? Но аз помнех, че очите, които ме гледаха, бяха кривогледите златисто-кехлибарени очи на елфийката. Мисля, че се казваше Миралисса.
— Потанцувай с нас, Танцуващ! — веселият смях ме накара да се откъсна от очите и да се обърна.
Въртейки се във вихъра на танца, през езиците на пламъците се носеха три сенки. Те изобщо не се плашеха от светлината, оставаха си все така черни и непрозрачни за нея, сякаш около тях нямаше никакъв огън.
— Хайде, Танцуващ, не се страхувай! — засмя се една от сенките и направи кръг около мен.
— Аз не танцувам, лейди — гърлото ми пресъхна. Дали от студения огън, дали от съня.
— Вижте го, не иска да танцува — весело се изкиска друга сянка, приближавайки плътно до мен.
За миг ми се стори, че в сянката се мярна очертание на женско лице. Мярна се и изчезна. Жалко, личицето беше доста хубаво.
— Защо отказваш да танцуваш, Танцуващ? Защо не искаш да ни подариш поне един танц?
— Трябва да тръгвам — пламъкът зад гърба ми не преставаше да вие и сякаш започна да топли.
— Да тръгваш? — третата сянка застана до другите две. — Но за да тръгнеш, трябва да ни подариш танц. Хайде, Танцуващ! Избирай! Коя от нас трите най ти харесва?
— Аз не мога да танцувам — поклатих глава и се обърнах.
Кехлибарените очи все още не бяха изчезнали, но бавно се отдалечаваха, потъвайки зад стената от пламъци. Втурнах се към тях и веднага бях ударен от гореща вълна. Уплашено покрих лицето си с ръце.
— Видя ли, Танцуващ — обади се втората сянка. — Ще минеш през огъня само с танц. Танцувай или ще останеш тук завинаги!
Вече бях в състояние да разпозная всяка от трите сенки по гласа. Бяха едновременно толкова еднакви и… толкова различни.
— Коя от нас избираш? — отново попита третата сянка, а жегата зад гърба ми стана нетърпима.
— И трите — казах мрачно.
Една глупост повече, една по-малко. Имаше ли значение?
Моментно объркване сред сенките.
— Ти наистина си Танцуващ — изненадано каза първата сянка. — Вземаш всичко от живота.