— Какво пък, ние ще те преведем през бариерата. Дръж се!
Сенките ме обвиха, закривайки ме с черните си тела от напиращия от всички страни огън. И ме поведоха. Вихрушка от завъртания, бързо и леко плъзване, черна мълния, пронизваща стената от пламъци и избутваща ме към кехлибарените очи.
Падам…
— Пак ще танцуваме с теб! — чух подхвърлените зад гърба ми слова.
Последен, гневен изблик на обезумелия от собственото си безсилие пурпурен пламък. Нощ…
— Какво му е?
Гласът проби през гъстата паяжина на безсъзнанието, разкъса нишките й подобно на кинжал. Гласът ме сграбчи от дълбините на съня, издигна ме към повърхността, за да поема глътка от свежия въздух на живота.
— Идва на себе си! Еграсса, дай цвят на лазуритка! Бързо! — гласът на Миралисса беше напрегнат и… разстроен? Изплашен?
— Какво, да ме вземе мракът, става тук?! — отново първият глас.
Него май също го познах… Алистан Маркауз.
— Успокойте се, графе, всички обяснения ще почакат! Еграсса, какво се бавиш?!
— Ето — елфът звучеше спокоен.
Усетих киселия мирис на тревата и неволно се намръщих.
— Хайде, Гарет, стига с тази комедия! Отвори очи! — гласът на невъзмутимия Ел беше остър.
Опитах се. Наистина се опитах! Но клепачите ми бяха ужасно тежки, направо наляти с олово, и отказваха да се подчинят.
— Гарет! Чуваш ли ме?
Какво са се захванали всички с мен? Толкова е хубаво да се спи! Вонята от проклетата трева обаче стана непоносима. Трябваше да кихна.
Студена ръка легна на челото ми.
— Хайде, Танцуващ, отвори очи! Знам, че ме чуваш!
Миралисса също ме наричаше с това име — Танцуващ! А всичко тръгна от Кли-кли! Гоблинът първи го изтърси, сякаш съм някакво си пророчество. Бих го удушил, гадината зелена.
Х’сан’кор да ме отнесе! Докога ще ми навират под носа тази воняща трева? Явно ще трябва да отворя очи, иначе елфите няма да ме оставят на мира.
Още едно усилие. Този път беше много по-лесно. Или тревата беше подействала, или пък настойчивостта на Миралисса.
Първото, което видях, беше лицето на Миралисса, наведено над мен. Въпреки смуглата кожа, елфийката беше необичайно бледа, а левият й клепач издайнически потрепваше. Малко по-нататък стояха двамата невъзмутими, но напрегнати като добре натегната тетива на лък или струна на музикален инструмент, елфи. До тях беше Маркауз. Намръщен. Впрочем това беше постоянното му състояние и всички отдавна му бяха свикнали.
— Как се чувстваш? — Миралисса отново сложи ръка на челото ми.
Как се чувствам? Заслушах се в себе си… Ръцете и краката бяха цели. Опашка като че ли нямах. Всичко беше наред. Защо всъщност са се разтревожили изобщо?
— Чувствам се нормално. Защо?
Направих опит да стана от леглото, но Миралисса нежно ме бутна назад.
— Полежи още.
— Някой ще ми обясни ли какво става тук?! — милорд Алистан все пак не издържа.
— Кой би ми обяснил на мен — с раздразнение подхвърли Миралисса и потръпна сякаш от студ. — Всичко вървеше както обикновено. Стандартна процедура по настройка на ключ — нея може да я изпълни всеки третокурсник, без почти да си има понятие от шаманство. Всичко беше наред, а после ключът пламна в пурпурно и аз загубих контакт с Гарет. Съзнанието го отнесе толкова далече, че ние с огромни усилия го върнахме обратно. По-точно, той сам някак си се върна, всички наши усилия се оказаха безуспешни. Нищо не разбирам!
Ключът светнал в пурпурно? Имаше нещо такова в един от сънищата ми. Някакъв човек… Сулик? Суоник? Не помня вече. Направи нещо с точно такъв, като този, ключ. Нещо не особено добро. Още един господарски лакей, със сигурност.
— Гарет, спомняш ли си нещо? — попита Еграсса.
— Хм, спомням си — казах бавно.
— Не хъмкай! Какво си спомняш, крадецо? — Алистан още беше ядосан.
— Сънища, хиляди сънища.
— Какви сънища?
— Бяха толкова много за това време!
— Какво време, Гарет? — лошо се намръщи Еграсса. — От момента, в който седна на леглото, до събуждането ти минаха не повече от две минути!
Останах да лежа с отворена уста. По моите сметки, докато гледах сънищата, беше минала цяла вечност.
— Всичко е заради вашия ключ, сами трябваше да си го правите, а не да пращате принца при джуджетата! — обвиняващо казах аз.