— Не знам, той не е склонен да говори за предишния си живот — разпери ръце Мумр. — А и не ни интересува. Миналото си е нещо лично. Ето Пепел — това е командирът на Шиповете във Великана — преди е бил дребен крадец. Попада при Дивите още като хлапе. А сега ние с него ще ходим към Ледени игли. И не ми пука какъв е бил преди — крадец, убиец или похитител на стари дами. Същото се отнася и за Змиорката. Щом не иска да говори за миналото си — това си е негово лично право. Змиорката го познавам от десет години и никой от нашите момчета никога не е имал някакви съмнения в смелостта му. Вярно, носят се слухове, че е от знатен род. Не е обикновен човек. Виж само как върти мечовете — сякаш се е родил с тях! Истински благородник.
Тук бях склонен да се съглася с Фенерджията. В кралския дворец с очите си видях какво прави Змиорката с два меча.
Отново изписка нощна птица. Краткият провлечен звук се разнесе по полето и Змиорката рязко завъртя глава в същата посока. Но не, писъците не се повториха, явно самият източник на воплите се уплаши от собствения си глас.
Сънят така и не идваше. Моята подозрителна натура прекалено се притесняваше от дългото отсъствие на Котката и Еграсса. Гоблинът не случайно каза, че нещо назрява. Какво би могло да задържи двама воини на един привидно безопасен и спокоен път?
Наистина ли беше толкова безопасен? Наистина ли беше толкова спокоен? Ако до Авендум има съвсем малко повече от седмица езда, това не означава, че на тракта всичко ще е тихо и спокойно. Всичко може да се случи. Разбойници, лошо време, окуцял кон, камък дори може да ти падне на главата, в края на краищата! И няма значение, че над главата ти е само синьото небе — камъни могат да падат отвсякъде и то в най-неочакван момент — и сериозно да наранят нищо неподозиращия човек. Несполучлив опит на недоучил се маг, и готово! Хм… Нещо се отвлякох.
Доколкото си спомнях, за последен път видях дебеличкия Див вечерта, когато Миралисса реши да ме запознае с елфийския ключ. Да, да, точно така!
Тогава Котката беше мрачен и много развълнуван, да не кажа притеснен. А ако се замисля още, Котката целия този ден не криеше вълнението си, особено надвечер. Воинът твърде често поглеждаше назад към пустия път, нервно поглаждаше котешките си мустаци и си мърмореше нещо под нос. Какво толкова можеше да види? След като всички останали, включително Миралисса и Еграсса, владеещи някаква степен на шаманство, оставаха спокойни.
Кой би могъл да разбере следотърсача? Момчетата с тази професия са длъжни да виждат това, което другите не забелязват.
Постепенно звездите престанаха да бъдат ясни и светът потъна в сън.
Събудих се внезапно. Просто в някакъв момент сънят отлетя и аз отворих очи.
Докато бях спал, месецът добре си беше походил по небето и сега вече беше в обятията на Слънчева стрелка, огромно съзвездие, разположено на самата граница с хоризонта.
Змиорката спеше до Гръмогласния, а устата на последния все така си оставаше отворена. Бяха минали повече от три часа и сега на пост стояха Чичо и Медения, сменили вече заспалите Змиорка и Арнх.
Някой се беше погрижил за огъня и сега той весело поглъщаше дървата. До него беше застанала Миралисса, която от време на време пъхаше пръчка в пламъците. Огънят енергично пращеше и изстрелваше искри, политащи към нощното небе, далеч от езиците на пламъците.
Станах и като се стараех да не събудя никого, тихо се отправих към огъня. По пътя едва не настъпих Делер. Джуджето все пак успя да се преобърне в съня си, за щастие в посока, обратна на огъня.
Внимателно приседнах до елфийката и загледах как огънят облизва кората на пръчката.
— И на теб ли не ти се спи? — след дълго мълчание най-накрая попита Миралисса.
— Да.
— Хубава нощ — въздъхна тя.
— Като се има предвид, че през живота си не съм спал чак толкова често в полето, то да. Нощта е хубава.
— Ти дори не осъзнаваш колко щастлив човек си — замислено промълви елфийката и глигите й проблеснаха за миг.
Все още не можех да свикна с елфийските глиги. Човек навярно подсъзнателно се страхува от някой не особено приличащ на него, особено ако този някой има в устата си такива зъби.
— Ако да попаднеш в безизходна ситуация и в крайна сметка да си принуден да отидеш в Храд Спайн е щастие… — доста мрачно казах аз, но не довърших.