— Не говоря за това. Колко често си излизал извън стените на Авендум?
— Три пъти — казах след кратко замисляне. — И то на не повече от левга.
— Ето на. Щастливец. Винаги си бил близо до родния дом.
— Не ми е много роден.
Не изпитвах никакви носталгични чувства по стените на Авендум.
— Но все пак е дом. Знаеш ли какво е заветното ми желание? — внезапно попита тя.
Срещнах погледа на жълтите очи.
— Искам най-накрая да се завърна у дома. Да видя родната гора, близките си, двореца, моите покои, дъщеря си. Звучи глупаво, нали?
— Всъщност не. Всеки иска да се завърне някога у дома. Още повече, ако там го чака дъщеря.
— Не съм била в Заграбия повече от две години. Обикалях с отряда из цяла Сиала, последния път стигнахме чак до С’у-дар, върнахме се само аз, Ел и Еграсса. Останалите така и си останаха в снега.
— Съчувствам ти.
— Остави, нашето отношение към смъртта е различно от това на хората. Ние се отнасяме по-леко към нея и по-леко я приемаме. Всички рано или късно умират. Целият въпрос е в това как си отиваш и за какво си струва да се разделиш с живота.
Отново настъпи тишина, нарушавана само от редките пропуквания на огъня, докато вятърът си играеше с непокорни кичури от косата на елфийката.
— Все исках да попитам — започнах аз. — Защо се включихте във всичко това? Нали това е наш проблем. Проблем на хората.
— Тъмните сключиха съюз с Валиостр.
Не казах нищо. Съюзите както се сключват, така се и развалят. Това е въпрос на висша политика, и заради някакъв си съюз, пък ако ще да е продължил и няколкостотин години, не си струва да си пъхаш главата в пастта на гладен огр.
Миралисса напълно разбра неизречената ми мисъл:
— Гарет, ти винаги ли си настроен така мрачно?
— Всичко зависи от обстоятелствата.
— Всъщност ако не ви помогнем сега, ще си платим за това по-късно. Както виждаш, орките на практика признават властта на Неназовимия над тях, въпреки че той е човек. Но я признават, защото им е изгодно. Нали след Пролетната война нито веднъж не са успели да се придвижат навътре в континента. Неназовимия ще смаже Валиостр, и Пограничното кралство ще остане без подкрепа. А остане ли само, то няма да устои на обединените сили на орките. И ако Неназовимия задоволи желанието си за мъст и армията му се установи във Валиостр, нищо няма да е свършило. Орките ще превземат Исилия, с времето ще омаломощят Мирануех, а после ще скочат срещу Неназовимия. Те са горди и склонни да мислят, че с помощта на ятагани ще победят човека, нищо, че той е от най-добрите магове. А може да оставят Валиостр на мира — на юг е пълно с други земи. Загрижени за величието на своята раса, те ще избиват всички наред. Нали именно орките са Първите деца на боговете. И именно на тях е била подарена Сиала, а всички останали раси-червеи са попаднали тук по някакво недоразумение. Само орките заслужават да живеят, останалите трябва да бъдат изпратени в мрака. Така че рано или късно ще дойде и нашият ред. А един на един, без подкрепата на хората, войната ще бъде кървава. Ние ще се удавим в кръв, Гарет. Ето защо елфите помагат на Валиостр. Искаме вие да оцелеете, иначе всичко ще рухне. Неназовимия е само началото, малката топка сняг, от която ще тръгне лавината на новото разпределение на света.
Кимнах, показвайки й, че разбирам. Действително, орките отдавна трупаха сили и не плъзваха да опитат остротата на ятаганите си само защото съвместните сили на Валиостр, Пограничното кралство и тъмните елфи все още някак си ги възпираха. Но нека само отпадне някой от тази тройка, и Първите щяха да дишат много по-леко и спокойно. В бента ще се появи малка пролука, колкото за едва видимо ручейче. А както се знае, водата камък пробива. Ще мине известно време, и бентът ще рухне.
— Утре аз ще водя отряда — изведнъж каза Миралисса. — Милорд Алистан и Змиорката ще се върнат назад. Трябва да разберем какво се е случило с Котката и Еграсса.
— Няма ли и те да изчезнат?
И Маркауз, и Змиорката бяха отлични воини и тяхната помощ в случай на неприятности щеше да бъде от решаващо значение.
— Кой знае, кой знае. Да се надяваме, че братовчед ми и Котката са ги задържали непредвидени обстоятелства.
— Какво всъщност се е случило? Защо толкова бързо напуснаха отряда?
— Котката видя нещо.
— Котката видя нещо? — изненадах се аз. — Откога за това, че някой е видял нещо, изпращат хора незнайно къде! Малко ли неща могат да се привидят на всеки!