Легнах на импровизираната постеля и веднага скочих, като едва сдържах вика си. Някакъв мръсник беше сложил трън в одеялото. При това не какъв да е, а наистина огромен. Само Кли-кли можеше да го е направил, докато седях около лагерния огън. Хвърлих ядосан поглед към шута, но той спокойно си спеше. Или майсторски се преструваше.
Беше си непоправим — махнах с ръка на всичко, изхвърлих тръна колкото се може по-надалеч и легнах. В този момент едва не се задавих от смях. Някой беше още по-зле от мен, макар че още не го знаеше. Засега. Гръмогласния все така си спеше с отворена уста, а от нея самотно стърчеше стъблото на глухарче.
Последното, което видях, преди да заспя, беше фигурата на Миралисса близо до огъня, рисуваща нещо с пръчка по земята.
Глава 23
Вишки
Как мислите, кой на сутринта се оказа виновен за всеобщия хаос? Разбира се, че Кли-кли.
Миралисса хвана гоблина в момента, в който рисуваше „чертичка, кръгче, ченгелче“ в пепелта върху магическите фигури на елфийката. Естествено, тя едва не му откъсна ръцете за тази дяволия. Затова цялата сутрин гоблинът се стараеше да стои по-далеч от нея.
— Гарет! — захленчи виновно той, като не намери по-благодатен слушател в нашия малък отряд. — Честна дума, не съм искал нищо подобно! Мислех си, че това са просто елфийски тинтири-минтири и нищо друго!
— Кли-кли, защо точно на мен казваш всичко това? — изненадах се аз. — Отиди се оправдавай пред Миралисса.
— Но ти си ми приятел и трябва да знаеш за несправедливото отношение към гоблините в този свят!
— Приятел? — подсмихнах се аз. — Приятелите не си слагат тръни в леглото.
— Това е много по-добре, отколкото глухарче в устата — Кли-кли изобщо нямаше намерение да отрича. — Виж Гръмгласния и досега плюе.
— Спри да се правиш на глупак, гоблине! — приближи се към нас Алистан.
— Но аз съм си глупак. Макар че тържествено се кълна да спра да дрънкам празни приказки — Кли-кли с най-сериозен вид вдигна ръка, точно като гвардеец, полагащ клетва.
Алистан кимна, сякаш наистина е повярвал на обещанието на гоблина.
Змиорката отдавна беше на седлото и чакаше само графа.
— Така, ние тръгваме. Карайте по този път и никъде не се отклонявайте. Ще се постараем да ви настигнем до вечерта.
— Ако не се срещнем по пътя, търсете ни в Раненг. В кръчмата „Мъдрата сова“ — каза им на прощаване Миралисса.
Алистан кимна и те със Змиорката забиха пети в хълбоците на конете, втурвайки се обратно към мястото, където се предполагаше, че са Еграсса и Котката.
— Хайде, мъже — плесна с ръце Чичо. — На конете.
Този ден беше най-горещият за цялото ни пътуване. Безмилостното слънце печеше толкова силно, че дори твърдоглавият и инат Арнх си свали ризницата и остана по тънка риза. Медения направо се съблече гол до кръста, показвайки на целия свят огромни мускули, изобилие от белези и татуировката си на Диво сърце. Кли-кли измоли от Мармота някаква кърпа и като я намокри предварително с вода от манерката, я върза на главата си.
Пътят излагаше гърбовете ни на жаркото слънце, лъкатушейки между голи полета и ниски гъсти храсталаци. Нямаше никакви облаци и небесната синева така болезнено натоварваше очите, че трябваше постоянно да ги присвиваме. Целият отряд, с изключение на невъзмутимите елфи, приличаше на стадо ослепели от щастие доралисци.
Плътният нажежен въздух като лепкава вълна изгаряше дробовете. Бих дал живота си за малко дъжд, който би разбил летния зной така, както чук разбива крехкия порцелан на майсторите от низините.
След около два часа непрекъснато препускане под зоркото око на не на шега развилнялото се слънце обширното поле остана зад гърба ни и се сля с хоризонта, отстъпвайки място на хълмове, щедро обсипани с ниски иглолистни дръвчета. Вместо миризма на полски треви и цветя, както и непрекъснато жужене на насекоми и цвърчене на щурци, ни посрещна аромат на борова смола, съчетан със спокойната тишина на утихнала гора.
Пътят се виеше между ниски хълмове, като понякога се изкачваше на някой от тях и веднага без забавяне се гмуркаше надолу. Плавните изкачвания се редуваха с точно също толкова плавни спускания, и пътят продължи по този начин доста дълго време, накрая конете започнаха да се уморяват и по настояване на Чичо, успял да убеди Миралисса да спрем, животните получиха малка почивка. Но наистина малка. Едва бях слязъл от Пчеличка и отново трябваше да сядам на седлото и да препускам, да препускам, да препускам… Как само ми беше омръзнало това!