Постепенно гората се сгъсти, дърветата надвиснаха над нас, скривайки с короните си почти цялото небе. Хилавите иглолистни дръвчета отстъпиха място на трепетлики и брези. Цялата територия край пътя и околните хълмове беше обхваната от гъста гора. Поради плътната дървесна стена на пътя цареше благословена прохлада, обезсилените слънчеви лъчи вече не ни шибаха с горещи камшици по гърбовете и отрядът въздъхна облекчено, а Арнх отново навлече ризницата, още щом му се предостави възможност.
Следващия час пътувахме в относителната прохлада на приветливата гора.
Но доброто настроение не се задържа за дълго. А и защо ли? Вярно, повече никой не се притесняваше, че мозъците ни ще изкипят в черепите, но за повдигане на бойния дух това беше твърде малко. До момента не знаехме нищо за изчезналите Котка и Еграсса, а и Алистан със Змиорката също напуснаха отряда, макар че ако всичко върви добре, би трябвало да ни настигнат по-късно вечерта. Откъде да има повод за веселие?
Така че всички бяха напрегнати и мълчаливи. Фенерджията съвсем забрави за любимата си свирка, от Кли-кли не се чуваха постоянните тъпоумни шеги, дори Делер и Халас спряха да спорят, което за цялото време на нашето пътуване си беше безпрецедентно събитие. Делер само се мръщеше и поглаждаше острието на огромната си секира, а Халас не преставаше да дими с лулата. Чичо ръмжеше, подръпваше брада и съветваше всички нещастници или да спрат да хленчат, или да се връщат обратно вкъщи при мама.
При всяко изкачване на поредния хълм, когато гората повече или по-малко се разреждаше и преставаше да препречва погледа, все някой от моите спътници непременно се обръщаше назад, но пътят беше пуст, не се виждаха познати фигури на коне, и ние продължавахме напред, ставайки все по-мрачни и по-мрачни.
Миралисса нещо тихо си шепнеше с Ел, като понякога хапеше устни или от безсилие, или от яд. Очакването беше най-лошото нещо, по себе си го знаех. Понякога търпението просто се изчерпва, неустоявайки на изпитанието на времето. В такива моменти ти се иска да виеш, просто за да си зает с нещо.
При пресичането на един горски поток от високо израсналата коприва точно под копитата на коня на Мармота изскочи уплашен заек. Конят изпръхтя стреснато и отскочи встрани, като едва не хвърли ездача си. За щастие Мармота успя да се задържи на седлото и не потъна в обятията на копривата, вече застинала в радостно очакване на готовата да падне в нея плячка. Ако бях на мястото на Мармота, със сигурност щях да бухна в парещата растителност.
Виновникът за тази малка суматоха веднага опита да се скрие в гората от другата страна на пътя, но беше настигнат от стрелата на Ел. Нещастният заек изписка като дете, превъртя се през глава и издъхна.
— О! — Гръмогласния се наведе от седлото и вдигна сивото телце за дългите задни крака. — Все пак е някакво разнообразие!
Прясното заешко би трябвало да съживи кухнята на Чичо и Халас.
— Спираме на оня хълм — каза Миралисса, след като за поне стотен път през този ден хвърли поглед назад към пустия път. — Ще направим кратка почивка.
— Това е добре — Чичо подкрепи предложението на елфийката. — Момчетата имат нужда от това. Вече е почти вечер, а ние само препускаме.
Чичо беше прав: от постоянната езда гърбът ужасно ме болеше. Мечтаех да се смъкна от Пчеличка, да легна на тревата и просто да се протегна. Да се протегна така, че гръбнакът ми да изпука и болката да я няма поне до утре сутринта.
— Гарет — Фенерджията ме откъсна от мечтите. — Как мислиш, милорд Алистан ще успее ли да ни настигне?
— Не знам, Мумр — отвърнах вяло. — Още не е мръкнало.
— Надявам се на Миралисса да й стигне ума да не праща никого повече в подобни съмнителни разузнавания?
Аз също много разчитах на разумността на тъмната елфийка. Ако още някой напусне отряда, ще станем смехотворно малко. Групата ни трябваше да се запази цяла за колкото се може по-дълго време.
Пътят започна да се изкачва и гората неохотно отстъпи назад — хълмът се оказа твърде висок за нея, все още не беше дошло времето на дърветата да стигнат до върха.
— Почивка — Гръмогласния рязко скочи на земята.
— Не мисля — поклати глава Миралисса. — Върни се на седлото.
Проследих погледа й. Там отпред, на малко повече от левга пред нас, над гората се издигаха няколко дебели стълба гъст мазен дим. Нещо много добре гореше.