— Аз такива с дузини мога да изрисувам! — извика някой от стоящите зад нас копиеносци.
Никой от заслона не бързаше да идва при нас.
— А това видя ли? — ревна Чичо. — Или да дойда по-близо?
Десятникът, без да му пука за ризницата, заголи дясната си ръка до лакътя. На нея съвсем ясно се виждаше татуировка.
— Или някой от вас, червено-бели, ще посмее да твърди, че Дивите не служат на Сталкон?
Никой не посмя. Езикът им не се обръщаше. Ако Дивите се окажеха предатели, тогава на кого друг можеха да вярват? В истинността на татуировката никой не се съмняваше. Както казах по-рано, със самозванците Дивите обикновено заедно с татуировката режеха и ръката. Пък дори и главата.
Лъковете и пиките престанаха да са заплаха и се сведоха надолу. Но егерите на бързаха да прибират оръжието, държаха го в готовност за всеки случай.
— Доста далеч сте се отклонили от Самотния великан — при нас излезе воин с нашивки на капрал на ръкава. — Кои сте вие и какво правите тук? В селото има чума.
Лицето на капрала, както и на неговите подчинени, беше скрито зад превръзка. Обичайна предпазна мярка по време на чума, макар аз лично да не й вярвах много. Как може да те спаси някакво си парче плат, когато дори прехвалената магия на Ордена е безсилна? На заразения с чума му оставаше само едно — да се напъне за последно и да се опита сам да си изкопае гроба. В древни времена от тази ужасна болест са измирали цели градове, всъщност не само градове! Цели страни! Достатъчно беше да си припомним една от най-ужасните епидемии, когато цялата Империя е била поразена от тази зараза. От десет души девет са умрели. А от оцелелите след това половината също са починали. От много отдавна не се беше чувало за това проклятие по земите на Сиала. Поне от сто и петдесет години никакъв намек за чума. И изведнъж без видима причина най-неочаквано се появява в самото сърце на Валиостр. Нечиста работа. Обикновено чумата първо се появява на границата на кралството, донесена от бежанци, и едва след това със скоростта на горски пожар се устремява към вътрешността на страната. Но от друга страна, все някъде би трябвало да се появи за пръв път…
— Тук всичко е написано — Миралисса протегна кралската заповед към капрала.
Той изобщо не посегна да я вземе.
— Не разбирате ли, лейди? В селото има мор. На нас ни е забранено да докосваме чужди вещи, за да не се разпространява заразата. Също така ни е забранено да пропускаме или да пускаме който и да било. Всички, които незабавно не се подчинят, трябва да бъдат убити като кралски изменници и разпространители на заразата. Затова още веднъж ви питам: кои сте вие и какво правите тук?
— Не е твоя работа, нещастен егер — тихо промърмори под носа си Халас, но за щастие ефрейторът не го чу.
— Ние изпълняваме заповед на краля — в гласа на Миралисса се прокрадна гняв. — И отиваме към Раненг — това е всичко, което трябва да знаете, ефрейтор. И всички, които ни създават пречки, сами се определят като кралски изменници.
— Нищо не мога да направя — капралът беше попаднал между два огъня.
Разбира се — от една страна, заповед да не пуска никого, от друга — кралска заповед. И бедният капрал си нямаше идея как да постъпи. Ако ги пусне — ще му отрежат главата. Ако не ги пусне — пак само неприятности.
— Имам заповед от моя командир — хвана се егера за последната сламка.
— Кое може да е по-голямо от кралска заповед? — притисна го Миралисса, усещайки как отбраната на противника буквално се пропуква.
— Заплахата за живота и благополучието на Валиостр — раздаде се от заслона нечий глас.
Редовете на егерите се раздвижиха и към капрала пристъпиха две фигури. Превръзки скриваха лицата на хората, но в тези двамата лесно се разпознаваха хора от Ордена. Магьосник и магьосница.
— Морът поставя всички наравно. Ако болестта излезе от локализираното огнище, в страната ще се разрази катастрофа, треш Миралисса.
— Нямам честта — студено каза елфийката.
— Магове от Ордена на Валиостр Балшин и Клена, отговарящи за ограничаването на болестта, възникнала в селото, наречено Вишки — каза мъжът. — Разбира се, вие не може да ме познаете под тази защитна маска, но ние с вас сме се срещали, треш Миралисса, на един от приемите в двореца на негово величество.
— Възможно е — Миралисса равнодушно кимна. — Какво се е случило тук? Можете ли да ми кажете, господа магове?